Къде ме води? За какво?
- Ще те пусна. Разбира се... Когато те скрия на сигурно място, - гърми с успокояващ тон. Без злоба или заплаха. Носи ме като малко дете. - За да не попаднеш пред очите на лудият крал. А това малко ли ще е? Това ли ти трябва? И защо пак трепериш? Не обиждам малките, честно.
Не след дълго схванах смисъла на думите му. Луд крал? За Танрагос ли говори? Крият ли ме от него? Но защо е така? Защо… ме докосваш? За какво?! Аз не искам!
Преглъщайки тежко, опитвам се да събера силата на волята в себе си... да се стегна. Не трябва да позволявам на паниката да засенчи здравия ми разум. Не трябва да съм треперещо, слабохарактерно нищожество. Този човек ме защити. И сега той ме спасява. Той не ме заплашва. Не ме докосва неподходящо. Просто ме носи. Някъде. По заповед на Адлар.
-Мога да ходя сама“, колкото и да се опитвам, гласът ми продължава да трепери.
- Можеш. Но тогава те ще ни видят“, смее се Бран.
— А така няма ли? Подсмърчам. Човек трябва само да си представи колко внимание ще привлека, увисвайки на рамото на демон, и ми става лошо.
-Не, не, няма да видят“, смее се весело брадатият мъж. - Аз по принцип съм страховит какво незабележимо.
Как е възможно това? Невидим ли е? Огромен, плешив и брадат?
Но си спомням колко пъти демоните се появяваха наблизо сякаш от нищото и започвам още повече да се съмнявам в собствените си знания. Много оскъдно, както се оказа, когато става въпрос за същите тези демони.
В собствените си мисли дори не забелязвам как минаваме покрай галерията и се озоваваме в общата стая. И тогава слугите, други обитатели на замъка се разхождат наоколо ... и абсолютно никой не обръща внимание на огромния демон с мен на рамото му. Никой дори не обръща глава, дори не надава ухо.
Същото се повтаря в двора, където Бран ме извежда.
Мъжът спокойно слиза с мен до фургоните, стоящи близо до външната стена, насочвайки се към каляската на принцесата. И никой от слугите, които се шляят наоколо, конвоите и кралската гвардия, изглежда не го забелязват. И тези, които се изпречват на пътя, също отстъпват, заобикаляйки в широка дъга решително крачещия демон. Само няколко от същите демони като него хвърляха едва забележими заинтересовани погледи.
Наблюдавайки движението ни с нарастващо учудване, дори почти забравям за собствения си страх, озадачена с всички сили как го прави Бран и дали останалите му сънародници могат да го направят. И какво изобщо е това умение? Отклоняване на очите? Или нещо различно?
- Седни във фургона, малка вещице. Мисля, че ще тръгнем на път много скоро“, информира ме Бран, натъпквайки ме вътре. - Ще бъда тук. Ако имате нужда от нещо, обадете се.
И с намигване ме затваря.
Гледайки онемяла в затръшналата се врата, бавно сядам на седалката. Стискам ръба й с треперещи пръсти.
Божичко, това наистина ли ми се случва? Как може моето бягство от съпруга ми, което Тори и аз обмисляхме толкова внимателно, да се окаже всичко това? Защо демоните се нуждаят от мен?
Защо Адлар? Защо ме защитава толкова? Иска ме толкова много? Защо мен?
Фактът, че не разбирам какво се случва, ме плаши още повече.
Стискам очи, поемам дъх, опитвайки се някак да се успокоя. Но се оказва зле. Изобщо несе получава, честно казано.
Все повече треперя. И приближаващите ридания ме задушават, избухват в горчиви хрипове, които вече сама вече нямам сили да сдържам. Твърде много от всичко... Твърде много страх... Твърде много копнеж и отчаяние... Надежда, която също боли. Толкова съм уморена, сякаш съм живяла от векове.
Малвейн умира. Някъде в покоите ми. Самотна.
Знам, че тази смърт е спасение и за двете ни. Избавление.
Но все пак сърцето ме боли за нея.
Боли толкова много.
Никой няма да я утеши. Няма да я прегърне.Да погали косата й нежно.
Никой няма да я води до края.
Никой няма да разбере коя е тя всъщност.
Богиньо на светлината, нека умре без страдания. Моля те. Отнеми болката й.Дай й защита и комфорт. Тя заслужава мир. И прераждане. Благослови светлата й душа.
Моля те!
38 глава
Глава 38
Не знам колко време седях така. Може би минути, може би няколко часа.
В един момент времето престава да има значение.
Молейки се с цялото си сърце за Mulvine, аз дори не забелязвам как потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в някакъв вид транс, призовавайки Богинята-майка, на която моите предци са служили, и моля за нейната милост ... не за себе си, за тази, който ми даде надежда за бъдещето. Дори не забелязвам как собствените ми страхове и съмнения все повече отстъпват на заден план. Как копнежът и отчаянието изчезват. Как се очиства душата ми.