Точно сега аз наистина съм онази светлина, за която говореше Принцът на тъмните демони. Давам тази светлина на моята спасителка, надявайки се тя да я усети. Че ще облекчи последните й мигове.
И чувствам, че го направих. Че душата й си тръгва в мир, докосвайки с благодарност моята в замяна.
Но отвън се чуват силни гласове. Сред тях е гласът на Танрагос. Той дава остри гневни заповеди, крещи на някого, отравяйки всичко наоколо с гнева и омразата си.
Мигам, замръзвам, слушам. И неохотно връщайки съзнанието си към реалността, губейки онзи откъснат духовен мир, който успях да постигна неочаквано за себе си.
Мразя го още повече за това.
Кога най-накрая това чудовище ще изчезне завинаги от живота ми?
Чувам цвилене на кон в двора. Тропот на копита. И, без да се сдържа, се придвижвам до прозореца. Отварям го малко, за да видя какво става.
И почти веднага забелязвам бившия си съпруг. С потъмняло, изкривено лице той тъкмо се качва на коня, който конярите му доведоха. Същото правят и гвардейците, водени от Калваг.
И също така забелязвам с учудване сред тълпата, придружаваща крал Аделхей, един червенокоси демон, с чието присъствие вече толкова свикнах през тези два дни. Довеждат му и кон и Мартан ловко се качва на седлото.
Той ще язди с Танрагос? Защо? Дали бившият ми мъж няма да се връща в столицата? Доколкото го познавам, сега той трябва да язди с всички сили до Тервин, за да даде нареждания за церемония на жена си, дръзнала да умре без негово разрешение.
И какво става с демона? Какво означава? Може би Адлар го е изпратил? Но защо?
Чувам дрънчене на отварящи се порти. Крал Аделхей, все още ядосан, оглежда двора с присвити очи, а аз припряно се отдалечавам от прозореца на каляската, за да не ме забележи.
Затварям очи, опитвайки се да си поема дъх. И през неистовия ритъм на сърцето в ушите си най-накрая чувам как кавалкадата от конници, предвождана от Танрагос, препуска в галоп. Напуска на стените на замъка Варден.
Божичко, готово е. Той си тръгна, без да разбере, че е изпратил собствената си жена при Раграст с дъщеря си.
Аз съм напълно свободна от него. Успях да се измъкна.
От щастие и всеобхватно оглушително облекчение чак ми притъмнява в очите. И толкова много искам да плача, че покривам устата си с длани, сдържайки риданията си. Така че седя, люлея се и не виждам почти нищо поради сълзите и хлиповете.
И когато вратата се отваря и в отвора се появява развълнувана Тори, придружена от ... Адлар, дори нямам време да скрия разплаканото си лице от тях, което веднага привлича голямото внимание и на двамата.
За няколко секунди демонът ме пробива с пронизващ, изпитателен поглед, ясно четящ в душата ми.. И изведнъж се поддавам на импулса и му се усмихвам благодарно. Просто... защото искам.
-Благодаря Ви, Ваше Величество“, казва моята приятелка с усмивка, докато демонът й помага да се качи в дормезата.
Величество? Но това е… сега гледам демона вече напълно объркана, опитвайки се да разбера кого всъщност виждам пред себе си.
И ако е по-трудно да определя външността му- не съм го разглеждала толкова внимателно - то с начина, по който усещам тъмната му същност сега, когато стои толкова близо, просто не мога да сбъркам. Това е Адлар. Почти съм сигурна в това.
Възможно ли е към два демона да чувствам по този начин едно и също, дори и да са близнаци?
Всичко в мен ми казва, че не мога. Но какво, ако... греша? Как да разбера?
-Настанете се удобно, принцесо. Ще пътуваме много бързо - казва мъжът, гледайки само мен. И виждам странно удовлетворение в този мрачен поглед, сякаш... той е доволен от нещо.
След като изчака принцесата да седне срещу мен, той затръшна вратата, активирайки тайната полиция. И накрая оставаме сами с Тори.
И веднага се озовавам в прегръдките й.
- О, Мина. Той си тръгна! Видя ли това?! Видя ли?! Справихме се с теб. Ти го направи - тя се смее и плаче едновременно, притискайки ме толкова силно, че дори ме боли. „Бях толкова уплашена, когато този пратеник дотича. Толкова се страхувах, че баща ми ще причини неприятности в яростта си.Че пак ще си спомни за теб,че прекъсна кефът му. Че злощастният пратеник ще бъде заклан пред всички. Но Аедан го спаси. Само излая с такъв заплашителен глас, че ми настръхна косата, а баща мичак приседна.
— Не видях това.Изведоха ме от залата и ми казаха да седя тук и да те чакам, - признавам си тихо. „Тори, знаеш ли защо Дейр Мартан отиде с Танрагос?“
-Знам“, приятелката ми кима мрачно и се отдръпва. „Аедан му заповяда. Този Dare Martan се оказва един от най-силните пространствени магьосници сред делегацията от демони. Можеш ли да си представиш? И Аедан му каза да съкрати пътя до Теруин за крал Танрагос, за да може той да се прибере у дома при умиращата си жена възможно най-бързо.