Тя слага ръката си в тази на мъжа с усмивка и той внезапно, вместо просто да я подкрепи, я придърпва към себе си и обвива другата си ръка около кръста на Тори, буквално издърпвайки зашеметеното издишано момиче от дормезата.
Като наблюдавах как един от братята притегли приятелката ми в ръцете си, за да прошепне нещо в ухото й, дори не забелязвам веднага, че вторият ме гледа внимателно в този момент.Когато това ми направи впечатление,нещо ме стегна в гърдите...възбудено и леко притеснено. Безтегловното докосване на мрака му до пръстите ми се възприема вече толкова познато, че ми се иска да погаля като котка собствените си ръце. Да, признавам силата му. За тези два дни вече свикнах. Но сега изобщо не съм сигурна дали знам кой наистина е пред мен. Адлар, както се нарече? Или… крал Аедан?
-Ела тук, Зайо“, потрепва ъгълчето на устните му в доволна усмивка.
-Защо?“ Стискам седалката си, за да скрия нервното треперене на пръстите си. И едва сега забелязвам, че вторият демон вече е отвел Тори някъде.
И този... идва до вратата, поставя единия си крак на стъпалото, опрял ръце в краищата на отвора, тръгва към мен, гледайки вътре в каляската. Останахме сами.
-Искам… да те заведа на разходка.Да могат краката ти ,също да се разтъпчат и ти да поемеш малко въздух. И тогава ще бъде възможно да ти нахраня на ... вечеря.
- Мога ли да ида сама? — питам тихо, усещайки как се изчервявам от натрапчивите му интонации и странни паузи, които ме карат мислено да чувам нещо съвсем различно.
- А да те откраднат пълните с бълхи оборотни? Не, не може - поклаща отрицателно глава. „Избирай, Зайче. Или ти идваш с мен, или аз отивам при теб.
Странен избор. Няма избор. И така, и така ще трябва да бъда в неговата компания. Но все пак, в тясното и ограничено пространство тука, да съм сама с него е малко по-страшно, отколкото навън, където мога поне да се опитвам да го избягвам, ако се наложи.Няма да мога да стоя затворена през цялото време на спирането. Естествените нужди нищо не може да ги отмени.
-С теб“, въздишам обречено, насилвайки се да тръгна към изхода.
-Знаех си, че ще вземеш правилното решение“, усмихва се демонът.
Вече не мога да го наричам Адлар. Дори психически. Но не мога да приема възможността Аедан да е пред мен… Не, аз не мога и не искам това Нямам нужда от вниманието на друг крал.
Той протяга ръката си и установявам, че не се страхувам да го докосна. Не ми е никак неприятно. Точно обратното... сякаш го исках. Глупави инстинкти. Всичко е заради печата му, сигурна съм.
Но щом дланта ми попадна в мъжката хватка, той веднага ме придърпва по-близо, почти повтаряйки действията на брат си. Хваща ме за кръста, карайки ме чак да изпищя от изненада. През това време ме прегръща,докато аз се вкопчав в него да не падна от стъпалото.
Подпирам длани на широките му гърди, опитвайки се да се отдръпна веднага щом краката ми докоснат земята.
-Пусни ме… моля те.“
Имам чувството, че сме наблюдавани. Може би дори от Тори. Затова още повече отблъсквам демона. Не е нужно да прави това с мен. Не искам това внимание.
-Шшт, сега ще те пусна.Не се страхувай.” Той ме оставя да се отдръпна малко, съвсем малко. Ръцете на мъжа на кръста ми са парещи и тежки. - Чакай малко. Няма ли да избягаш?
Къде да ида? Дори сега виждам, че има много демони наоколо. Една негова поръчка и ще бъда хванат в мига ,в който се затичам, дори ако имам късмета да се изплъзна от тези грабливи ръце.
Движа отрицателно глава, показвайки смирението си.
-Смело зайче“, усмихва се демонът.
Не съм смела. Не. Просто… научена от горчив опит, че съпротивата само дразни хищника още повече. Като опит за изплъзване от хватката му.
И в следващия момент демонът пуска кръста ми. И преди да имам време да осъзная действията му, той вдига ръце към лицето ми.
-Вече нямаш нужда от това. Ти си в безопасност - казва тежко, сваляйки превръзката от очите ми.
Издишвайки уплашено, се опитвам да хвана ръба на плата, да върна маската си, защитата си.. .но безполезно - той я сваля напълно от лицето ми, мачкайки я в юмрука си.
Закривам го с ръце. Сълзите изгарят очите, замъглявайки зрението. Гърлото ми се свива от негодувание. Не мога... не мога без маска. Пред всички. Имам чувството, че всички очи са вперени в мен точно сега. Към лицето ми. Разпознават ме.
Защо ми причинява това?!
-Моля, върни ми я“, вече не ме интересува, че гласът ми звучи като жалко бърборене. Паниката ме задушава, затруднява дишането ми.
-Не“, демонът се навежда към мен. Казва тихо в ухото му: - От когото и да се криеш, той не е между нас. Никой няма да те нарани. Няма да посмее. Обещавам ти..