Втурвам се към хола си, после към вътрешния двор. А там до нишата, покрита с декоративен бръшлян, в която е скрит таен проход, водещ към подземен храм на свещеното дърво Аярил. Някога такива пасажи са били използвани от жрици на светлата богиня, за да посещават жени от кралското семейство. Но това е било толкова отдавна, когато расата Елран управляваше нашето кралство. Сега почти не останаха Елри. Но част от тяхното наследство е останало. И потомци, надарени само с трохи от магията, която е била подчинена на предците. Хора като мен.
Прокарвайки длани по листата на бръшляна, заповядвам му да се раздели, разкривайки внимателно скритата тайна врата. И тогава по навик почуквам правилния ритъм с пръсти по зидарията, натискам скритите лостове и изпускам малки искри от силата си, която служи като главен ключ.
В дълбините се чува едва доловимо бумтящо щракане, последвано от скърцащ звук, когато част от стената започва да се движи встрани. Шумът ми се струва толкова силен,че се обливам в студена пот.
Замръзнала, слушах евентуално за звуци от спалнята. Знам, че Танрагос е под въздействието на отварата и това няма да го събуди, но страхът отдавна е по-силен от мен.
Слава на Благословения, нищо не се случва, дори когато проходът е напълно отворен. Звукът на хъркане все още се чува от спалнята. Краката ми започват да се огъват от слабост, но прехапвайки бузата си, за да сдържа риданията на облекчение, пристъпвам в тъмнината на тайния проход. Каменният под смразява босите крака, а застоялият въздух запушва белите дробове и качва горчивина в гърлото.
Щом стъпих на първото стъпало, зад мен се чува тихо щракване, стената си идва на мястото. Въпреки факта, че чаках този звук, всичко вътре отново умира. Наоколо е абсолютен мрак. Но отдавна съм свикнала с това и дори не губя крачка, продължавам да се движа напред, докосвайки студената стена с върха на пръстите си, за да не се изгубя.
С всяка стъпка моята отчаяна решимост става все по-силна. Аз мога. мога да изляза! Обърнах съдбата си. Той никога повече няма да ме докосне.
С всяка стъпка все повече се принуждавам да се откажа от реалността, призовавайки кръвта си, силата си. Скоро ще ми трябва. Всяко зрънце от нея.
Преминавайки завои и внимателно внимавайки да не се изгубя, толкова се вживявам в себе си, че скоро започвам да усещам едва доловимия тих зов на свещеното каменно дърво Аярил. Чувам гласове да ме викат, обещавайки помощ. Още малко. Още един обрат. Още една цяла вечност, изпълнена с болезнено нетърпение. И каменна преграда, разделяща тайния проход от подземната зала.
Те ме чакат пред олтара.
Моята приятелка, почти сестра, тази, която ми даде сили да се боря. И една млада жена, която се съгласи да заеме моето място. Да умре вместо мен.
-Мина“, Тори се втурва към мен, но аз вдигам ръка, за да я спра. Страх от загуба на контрол. Страхувам се да не загубят чувството си за сила. - Как си? Всичко наред ли е?Би ли те? Боли ли те?
- Да Аз… търпимо е — дрезгаво отеква пресекващият ми глас в тишината на светилището, падайки като камък на пода.
Вече няма студ. И страх. Те ме напуснаха, когато Древната кръв започна да пее в мен. Виждам изтощена женска фигура, замръзнала зад принцесата. Погледите ни се срещат. Виждам нейната тъга. И решителност.
- Коя си ти? -тихо проронвам.- Аз трябва да знам. Защо се съгласи?
-Мина“, прошепва Тори, но очевидно усещайки нещо, млъква. И дори прави крачки встрани, позволявайки ми да се приближа до жената, която беше довела.
Сега аз не съм унизената лишена от права съпруга на краля деспот. Сега съм потомка на жриците на Най-светлия. И през моята уста говори древна сила, която хората не можаха да унищожат, която някога дори беше почитана.
-Господарке“, младата жена тръгва несръчно напред и изведнъж се хвърля на колене пред мен. -Благослови душата ми с твоята светлина. Умирам, мила госпожо.
Тялото ми неволно потръпва, ръката ми се вдига в защитен жест, за да замръзне безпомощно във въздуха. Какво иска тя от мен? Как мога да благословя всеки, който почти е загубил светлината си в агонията на душата си? И тогава дланта ми, сякаш от само себе си, бавно пада върху наведената й глава. И магьосникът на живота в мен се задавя от горчивина. Наистина… умира.