-Сигурна съм, че си“, Тори стиска ръката ми. - Хайде да приключваме. Ти даде всичко от себе си.
- Нищо. То имаше нужда..
Тогава вече се справяме с два чифта ръце.
— Няма ли да приеме човешки облик? – пита Тори, докато ми помага да преместя вълчето върху резервно чисто одеяло и да почистя кървавите парцали.
- Не трябва. В животинска форма всичко ще заздравее по-бързо. Така зарастват раните, тогава оборотът си струва да се чака. Мисля,че няма да го направи поне до утре сутринта.
Опитвам се да стана, но краката ми, изтръпнали от дългото стоене на колене, издават хиляди бодливи сигнали и трябва да седна уморено на пода, изпъвайки ги, доколкото е възможно. Трябва да разтегна мускулите си, за да възстановя кръвообращението. Но аз просто слагам омазаните си с кръв ръце на коленете си, гледайки право напред. Идвам на себе си.
- Добре ли си? – пита притеснено приятелката ми.
И точно в този момент вратичката се отваря отново и в отвора се появява могъща фигура на един от братята. Но дори не вдигам очи, не съм напълно сигурен как изглеждам сега. Вярно, това не ми пречи да разпозная "моя" демон в посетителя. Аз го усещам.
Света Богиньо, помогни ми най-накрая да разбера кой кой е.
- Свърши ли? - интересува се мъжът, разглеждайки импровизирания ни лазарет.
-Да, Ваше Величество“, казвам импулсивно. Време е поне пред себе си да призная какво ми подсказва инстинктът от сутринта. Да си призная, че той е човек, от когото определено трябва да стоя далеч.
Тори замръзва, поглежда ме изненадано и след това се обръща към демона, очевидно очаквайки реакцията му.
Той мълчи няколко секунди, пронизвайки ме с изучаващ поглед, след което уважително изхъмква.
-Как е вълчето?- Чувам нов въпрос.
- Заспа. Сега се възстановява. А там как е? Никой ли не е ранен? - Сега вдигам очи към ... Аедан. Сега, когато фокусът върху изцелението на малкия ликан отшумява, си спомням, че там имаше битка, че някой друг можеше да пострада. -И какво... Можеше и той да пострада. Сърцето ми се свива болезнено. — Ти… не си ли ранен?
- Разтревожена ли си?- мъжът се усмихва доволно. - А ако бях, бих ли ме лекувала?
- Да! Разбира се.” Кимам без колебание.
- Хм. Заек, който се превръща във вълк, ако трябва да спасите някого, нали? -демонът лукаво примижава.
Нямам отговор на това. И се опитвам да се върна към по-належаща тема.
- Кажете ми, моля, има ли много ранени?
-Малко от нашите. И нищо сериозно. Ще се справят и без теб. Не можеш да помогнеш на онези мърши,които ни нападнаха..
Осъзнаването какво означава това ме кара да потръпвам. Не. Не ги съжалявам... но все пак... трудно е да се разбере колко много животи бяха отнети.
Тори, която преди това ни наблюдаваше внимателно, също потрепери нервно.
-Защо ни нападнаха? Не разбраха ли на кого са се натъкнали? – пита тя тихо.
- Това са вълци. Ако водачът им е наредил да убиват на всяка цена, те ще го направят, независимо всичко, - отговаря й ... Аедан. Поглежда ме отново. - Детето имаше късмет, че беше толкова умно, и навреме надуши нашия паркинг. И че ти навреме разбра кое какво е. В противен случай със сигурност щеше да бъде убито рано или късно. Някой наистина се нуждаеше от смъртта му. Подозирам, че не е заради самото него.
— И какво ще стане с него сега? Сигурно родителите му го търсят - прехапвам устни, замисляйки се над думите на мъжа.
Най-вероятно е прав. Малко вероятно е дузина роднини, които искаха кръвта му, просто да го търсят за друго,освен за да голиквидират. На толкова млада възраст е трудно сам да си създадеш такива опасни врагове. Както си мисля.
-Може би още търсят. Нямаме време да го разберем“, свива рамене демонът, наблюдавайки ме.
-Но как... не можеш да го оставиш сам тук“, издишвам уплашено. — Може би… можем да го вземем с нас? Моля Ви. И той ще дойде на себе си и ще Ви каже с кого да се свържете.
Бях си обещала да не искам нищо от никого от мъжете? Но защо да не попитам? Без съгласието на краля на демоните определено е невъзможно да вземете малък вълк в Ragrast. И хвърлянето му в гората на сигурна смърт е напълно неприемливо.
-Е, щом питаш и ме молиш…“ демонът се усмихва, навеждайки глава настрани. -Принцесо, нямате нищо против нов спътник, нали?“
- Не, не, какво..Вие? Нямам нищо против, разбира се - поклати глава Тори.
И едва сега разбирам колко много в цялата тази ситуация не изглеждаме като слугиня и господарка.
Глава 47
Докато лекувахме вълчето и разговаряхме, демоните успяха не само да довършат битката, но и да почистят поляната, поставяйки телата на убитите двулики Бог знае къде.