— Толкова ли си сигурна, че знаеш какво искам от теб?
Защо не ме оставя на мира? Защо не ме оставя да заспя?
— Не, не съм сигурна. Но… имаше неща, което не скрихте. Но аз не мога... да направя това.
-Защо, мога ли да попитам?- Чувам веднага въпрос в ухото си. - От какво се страхуваш?
- Да стана отново играчка ... - издишвам, заспивайки.
-Никога няма да бъдеш играчка за мен. Кой те е мъчил, момиче? Кажи ми?- Горещи устни докосват челото ми.
-Чудовище“, отговарям… или може би вече не съм аз?
Изглежда чувам гласове навсякъде наоколо. И сред тях най-притеснена е Тори. И Аедана, който й обяснява нещо. Струва ми се, че ме разсънват, убеждават ме да се събудя и да ям. Дори отварям очи, за да видя моята скъпа приятелка до мен ... и усещам, че някой все още ме държи в ръцете си. И ме храни с лъжичка като малко дете.
Вероятно е правилно да хапна. При магическото изтощение е необходима сила. А храната е един от най-лесните начини да си ги набавя. Затова не се съпротивлявам и послушно се опитвам да дъвча и преглъщам. Дори го разбирам. И тогава също толкова послушно им позволих да ме сложат в каляската до спящото вълче.
-Почивай си моя храбра малка магьоснице“, прошепва моят демон срещу устните ми, преди да ме целуне и да изчезне.
И накрая изпадам в мрак.
48 глава
Глава 48
Тихо скимтене отстрани и търкане в мен на малко горещо тяло ме събужда. И шепота на Тори.
- Тихо, не вдигай шум. Ще събудиш своята спасителка. А тя толкова се измори, докато те лекуваше.
Роенето около мен спира. Да, и хленченето също. Опитвам се да отворя очи, насилвам се да се събудя, но съзнанието ми се връща обратно в дрямката, очевидно възстановявайки се от всички вълнения, които трябваше да понеса напоследък.
Следващото ми събуждане идва точно по средата на сън, в който бягам от глутница вълци, някак си убедена, че техният вилнеещ лидер, подобен на чудовище, не е никой друг, а самият Танрагос. И тогава нещо неочаквано ме разтърси, изтръгвайки ме от този измамен кошмар, разтреперана сядам рязко на дивана, с разтуптяно сърце и чувство на истинско облекчение.
Това е сън, който няма нищо общо с реалността. Танрагос е далече. И във вените му няма капка вълча кръв. Знам това със сигурност-просто така го видях впечатлена заради нападението на вълците.
-Как си, Мар? Почина ли си? -пита Тори, която седи до мен.
-Да, изглежда“, потърквам сънените си очи. - Колко време спах?
Прозорецът е затворен, така че е трудно да се прецени времето на деня. Светлината ни дава вълшебна светулка под тавана. Но изглежда, че колелата дрънчат, сякаш се търкалят по каменна настилка. Влязохме ли в града? Кой, чудя се? Вече сте в Ragrast или все още сте в Luada?
- Няколко часа. Вече е вечер, -чувам отговора. „Изглежда, че сме на път към замъка.
И така, в Раграста сме.
Еха. Толкова много съм била скапана. И не помня почти нищо. Само дето бяха до потока, тогава дойдоха демоните. Едан ме носеше на ръце. Мамичко,та аз сама му позволих. И даже се притисках към гърдите му. Ужасно. Мисля, че ме попита за нещо. Но всичко е в мъгла. Дано не съм казал нещо важно за себе си.
Едно докосване до ръката ми ме изтръгва от мислите ми. Стресната, бързо свеждам поглед. Вълче... Съвсем го забравих.
Виждайки, че е привлякъл вниманието ми, детето отново нежно докосва ръката ми с лапата си, а когато отварям дланта си, то пъха нослето си в нея, явно молейки за обич.
-Здравей“, усмихвам се, галейки челото му. — Как се чувстваш?
Вълчето мърмори нещо със скимтене. Звучи като опит за оплакване. Горкичкото. Сигурно го боли, но сега не мога да помогна. Напълно съм изтощена, като се заех да го лекувам с почти празен резерв.
„Не смей още да се превръщаш в момче.“ Още ти е рано - гледайки го в очите, твърдо го произнасям за всеки случай. - Когато счупванията зараснат напълно, тогава ще може. Разбра ли?
В отговор получавам въздишка. Добро момче. Интелигентно.
Вдигам въпросителен поглед към Тори, която ни наблюдава с интерес.
-Отдавна ли е буден?- питам тихо.
- Преди няколко часа. Но си помислих, че отново е заспал, а той, очевидно, просто лежеше тихо, топлейки се до теб.
Кимам, почесвайки момчето вълк зад ухото. Сега бих искал да използвам инстинкта си и да видя какво и как ще го лекувам, но се страхувам, че дори това още не мога да направя. Ще вечерям обилно и тогава може би ще се справя.
Сякаш в отговор на мислите ми каретата започва да се забавя и скоро спира напълно.