Тори издиша развълнувано, поглеждайки към вратата. Взима наметалото в ръцете си и го мачка притеснено.. Оставя го на коленете си. След това започва да си оправя косата.
-Добре ли изглеждам?- Тя ме гледа изпитателно. - Много ли съм измачкана?
-Не наистина…“ Поклащам глава объркано.
-Значи все пак не е много добре“, въздъхва тя разочаровано. После грабва огледалото, което лежи на същото място, където лежеше пелерина преди. Гледа се в него, докосва лицето си, приглажда косата си, свива разочаровано устни. - Сутринта ме видя красива, но сега ще ме погледне и ще се разочарова.
За кого говори тя За Адлар? Едва тази сутрин го видя за първи път.
-Ъм, добре… Мисля, че негово височество би проявил съчувствие, че… сте прекарали няколко часа на път“, провлачвам несигурно.
Ти самата не вярваш на това, което казваш“, казва Тори проницателно, вдигайки поглед към мен.
И въпреки това тя долавя някои нюанси на моята несигурност. А аз дори не мога да говоря открито с нея, защото не сме сами. Едно е под влияние на емоции да се оттеглиш от официалното обръщение. Това все още може да се обясни по някакъв начин. И съвсем друго е сега да се държа фамилиарно с принцесата.
-Защото нямам представа какво се случва в главите на мъжете“, обяснявам аз, подбирайки внимателно думите си. -Особено когато става дума за демони. Те са... твърде непредвидими за моите разбирания. Но съм сигурна в това, което виждам. Красива си дори сега, след цял ден на път.
-Благодаря.“ Трогнатата усмивка се появява на устните й.
И тогава ни чукат. Тори, оставяйки огледалото, веднага се втурва към вратата, почти изпускайки пелерина на пода. Никога не съм я виждала толкова... объркана. И поглеждам надолу към вълчето, прилепнало до мен. Не съм готова да се изправя срещу тези, които идват. Който и да е там.
- Пристигнахме. Добре дошли в замъка Холдовин, -чувам гласа на Адлар. „Принцесо, позволете ми да Ви помогна.
„С удоволствие, Ваше височество“, изгука тя тихо в отговор. Сигурно и той се усмихва плахо.
Гледам отстрани как приятелката ми с готовност излита от вътре в ръцете на годеника си. И той, вземайки пелерината от ръцете й, внимателно увива раменете на момичето с нея.
-Да тръгваме, малката“, усмихва се той, прегръщайки кръста на Тори. — Ще те заведа до покоите ти, за да си починеш след пътуването преди вечеря.
Те си тръгват и до вратата на возилото се появява ... Бран.
Внезапно.
Въпреки че какво съм аз? Наистина ли мислеше, че кралят ще дойде лично, за да ме придружи до замъка си? Домашната прислужница. Наивна и глупава и не е нужно да очаквам нищо от него. Много добре, че не дойде. Просто страхотно.
„Е, какво става тук?“ Вашият приятел събуди ли се? - усмихва се в мустака си брадатият.
- Да! Вече сме будни - срамежливо му се усмихвам в отговор.
- Това е добре. Просто дойдох да го занеса в замъка. Вече има чакащ лечител.
-Лечител, това е просто прекрасно. Дори нямам сили да проверя дали съм направила всичко както трябва, въздъхвам с облекчение.
-Няма от какво да се притесняваш, малка вещице. Сигурен съм, че си закърпила малкия така, както трябва“, киска се Бран, качвайки се вътре и заема цялото пространство със себе си. - Дай ми го.
Вълчето, наблюдаващо демона, започва да ръмжи уплашено. И се опитва да се придвижи обратно до стената.
— И защо си оголи зъбите? Не обиждам малките, вещицата ще потвърди - брадатият мъж примижава подигравателно.
-Вървете с Dare Brann. Никой няма да те нарани — уверявам момчето, като отново го гледам в очите. - Ти си в безопасност.
Няколко секунди се гледаме. Аз, опитвайки се да го убедя, а той, предпазлив и недоверчив. Малкият пръв се отказва, изсумтявайки нещо много подобно по емоции на „Добре, ще те послушам“.
Бран изсумтя, докато пристъпва към нас. Отдалечавам се, за да му е по-удобно да вземе момчето, увито в бинтове, и скоро двамата излизат през вратата в двора на замъка. И оставам сама. И ясно разбирам, че дори не мога да си представя къде трябва да бъда сега. Какво да правя? Къде да отида?
Въздъхвайки, проверявам дали кърпата на главата ми е мръднала. След това, мислейки, вземам огледалото на Тори. Но не за да се уверя в красотата си, като нея, а за да проверя дали боята е напълно измита от кожата ми.
Не напълно,но много е изсветляла. Особено в комбинация със синините под очите. Не, в крайна сметка изобщо не приличам на кралица Аминариел. Трябва да вярвам в това. И да подновя боята веднага щом се появи възможност.
Оставям настрана златното нещо, хвърлям наметалото на раменете си, качулката на главата и вземам раницата си. И… поемайки дълбоко дъх за смелост, тръгвам към вратата.