-А аз вече започнах да си мисля, че ще седиш там до сутринта“, чувам подигравателен глас, щом подавам глава навън.
Глава 49
- Ваше Величество? -Изпускам изненадана въздишка, когато забелязвам, че Аедан се приближава. - Мислех…
Не, не, той не трябва да знае какво си мислех. Той вече знае твърде много за мен. Вече има твърде много от него в живота ми. Нещо трябва да се промени. И то възможно най-скоро.
-Какво си помисли… Мар?“ Приближавайки се съвсем близо, той протегна ръка към мен.
И откривам, че се облягам на него без страх. И дори когато Едан ме придърпва към себе си по обичайния начин, за да прегърне кръста ми и да ме извади от каретата, аз само въздъхвам развълнувано, хващайки го за раменете. Толкова е странно, че само за три непълни дни успях да свикна с нечие докосване. Свикнах с факта, че не ме нараняват.
Не се учудвам, че отново не ме пуска, държейки ме в ръцете си. Но следващият му въпрос ме кара да потреперя тревожно:
-Твоето име е Мар,нали Зайо?“ - Наведен до ухото ми, негово демонично величество се интересува.
Едвам ми се откъсва от езика "Да" трябва да се сдържа с огромно усилие на волята. Аз лъжа. По-добре е да мълчим.
- Красиво име. Мерен — продължава Аедан, внезапно долепвайки устни до ухото ми.
Дългото ухо на Елран под шала и качулката на наметалото. Ще го усети ли?
Или не?
О, съмнявам се, че моята елфийска раса вече не е тайна за него.
-Освен… така наречената ти госпожа едва го произнася всеки път и все грешно.“ не знам защо
-Може би тя просто… не харесва името ми“, казвам тихо, навеждам глава и отчаяно се опитвам да реша как да продължа.
-Може би просто… не е твое?“ демонът отново предполага.
И аз… просто не мога да сдържа коварния трепет. Отново ме изненада. Отново предадох себе си.
-Мммм, колко забавно. Е, тук стигаме до истината. Името ти не е Мар или Маерен“, ръмжи доволно непоносимо проницателният демон. „Предполагам, че е безполезно да питам истинското ти име за момента. Ще изчакам да се успокоиш...
— И няма да очаквам някой трик от теб? — питам възмутено, уплашена от собствената си дързост. Защо ми позволява да говоря с него така? Защо той постоянно предизвиква емоциите ми?
„Как иначе мога да разбера какъв вид заек имам в ръцете си?“ На устните на демона се появява лукава усмивка.
Той...той дори не го отрича!
— Може би не е нужно да знаеш нищо за мен? Може би... трябва да ме пуснеш?- Избухвам от изблик на чувства.
— Да те пусна? Още ли искаш да избягаш? — свирепо подхваща мъжът.
-Искам да имам правото да избирам дали да си тръгна или да остана“, казвам с цялата твърдост, на която съм способна.
И сега ме е страх. Страшно е да го гледам в очите. Страшно е да чакам реакцията му.
От много време не съм заявявала така открито пред мъж какво мисля и какво искам. Обучените играчки не трябва да искат това, което собственикът не е позволил. И със сигурност не може да го показва. В противен случай наказанието може да бъде много болезнено. Като съпруга на Танрагос станах много добра в скриването на емоциите си и истинското си аз.
Но срещата с този демон... неговият печат, неговата тъмнина, която вече чувствам толкова... скъпа? Всичко това промени нещо в мен. Всеки ден се променя. Всеки час. Този демон разрушава рамката, в която се задвижих, за да оцелея. Нарушава моите спирачки и забрани. Методично и неотменимо. Тъмнината му пробива бариерите ми, обвивайки ме в меките си мрежи. Но имам нужда от тях, моите бариери. Те са за защита.
Може би… нарочно ме прави беззащитна?
Страхувам се дори да предполагам защо му е нужно.
И не знам какво да очаквам от него в отговор на думите му. Може би беше глупаво. В края на краищата по този начин аз всъщност го уведомявам за моите намерения. Но се радвам, че успях да ги кажа. Вече не съм играчка. Свободна съм в желанията си.
-Да продължим ли или ще избягаш?- демонът примижава, очевидно не е възхитен от това, което казах. Но той не изглежда ядосан.
- На кого му пука? Това касае само мен - събирам смелост за ново изявление.
— Така ли? –лицето на Аедан потъмнява. „Знаеш ли, ти и аз определено трябва да поговорим за това. После след вечеря. Хайде, поръчах да ти приготвят баня и нови дрехи.
С тези думи той все пак ме пуска, но само за да ме хване за ръка и да ме повлече през целия двор на замъка до вратите на първият етаж.
Защо нови дрехи? Имам дрехи — измърморвам аз, опитвайки се да се справя с него.
Остава само да разберем как да ги почистя.
В отговор демонът ме оглежда скептично.