Глава 52
За да не се лутам в напразни търсения, вероятно е по-добре да разбера за баните от някой от жителите на замъка. Само,че кого? Застанала в тесния обслужващ коридор недалеч от кухнята, се оглеждам замислено назад.
Не. Сигурно няма да се върна там. За да ми кажат или може би дори ще ме отведат където трябва и тогава със сигурност ще докладват на Едан.
Ще се опитам да се справя сама.
Къде може да има бани в замъка? Разбира се, където е най-лесно да се организира вода и нейното отопление. Обикновено те се правят близо до кухнята, така че работещите печки също затоплят банята.
Докато вечерях, забелязах огромна вана с вода, забита в стената на кухнята. Външната стена, съдейки по малките прозорци под тавана. Това означава, че същата вода се излива там веднага от двора. Някъде трябва да има кладенец. И ако това можеше да се направи с кухнята, тогава е напълно възможно да са направили същото с банята.
Ако отидеш наляво, аз ще изляза в общата стая. И ако отдясно, тогава има някаква врата по-надолу по коридора. Точно срещу служебните стълби, водещи към горните етажи.
Водена от желанието бързо да проверя изводите си, веднага се насочвам натам. Бързо и тихо се промъкна покрай вратата на кухнята и силно се надявах никой да не излезе. Не искам никой да види къде съм отишла.
Не сгреших. Това наистина е баня.
Отварям леко вратата и оглеждам малко помещение, потънало в здрач. Наистина има същата вана като в кухнята, във външната стена. И още една по-малка обща с кухнята, най-вероятно се отоплява от печката. Така ще е винаги гореща. Има и големи кръгли дървени корита и кофи с черпаци. И пейки. И купища чисти кърпи и чаршафи. И дори няколко паравана. Буквално всичко, което ми трябва.
И няма никой. И вратата е с вътрешен райбер. Това е приказка.
Издишвайки радостно, бързо се вмъквам в банята, затваряйки се отвътре.
И тогава всичко зависи от малките неща. След като разбрах как работят крановете на чановете, закачам раницата си на една кука до вратата и започвам да нося вода в едно от коритата. Вярно е, че трябва да излея само половин кофа. За мой срам, въпреки че можех да вдигна повече с усилие, вече не мога да държа дълго време пълна кофа, да не говорим за носене. Толкова ли съм слаба? Депресиращо е. Но се надявам да е временно. Най-накрая наливам водата. На малък рафт в ъгъла, най-отдалечен от казаните, намирам кошница с недокоснати парчета най-прост сапун и вземам един за себе си. Избирам една от кърпите, после като се,поразмислих също и чаршаф, прехвърлям всичко до коритото си. След това сложих параван, за да е по-уютно и спокойно. Събувам си обувките. И започвам да се събличам.
Сгъвам дрехите си на спретната купчина в далечния край на пейката, за да не ги намокря случайно, и тогава разбирам, че не съм извадила от раницата си бутилка с оцветител. Още повече, че забравих самата раница до вратата. И вече съм гола.
Вярно, тук няма никой. Вратата е затворена. Никой няма да ме види.
Но пак е неудобно.
Издишвайки ядосано, се увивам в чаршафа, и шляпам с боси крака към вратата. Раницата, разбира се, виси там, където съм я оставила, бързо се връщам към моя ширм, вадейки бутилката, докато вървя. Ще трябва да я увия в нещо, иначе раницата е почти празна без дрехите за преобличане и ако внезапно падне, стъкленият съд ще се счупи и ще остана без необходимата окраска.
Докато разсъждавах , някой упорито чука на вратата зад мен. И тогава всичко се случва за миг. Рязко потрепвайки от страх, изведнъж изтървах заветния флакон от ръцете си,който падна на земята, разбивайки се на парчета.
Не! Не! Не!
-Зайо, там ли си?!" -Отвори вратата, силният глас на Едан достига до мен.
Само не това. Той ме намери... и съм гола.
Забравила се от паника, правя още една крачка, стъпвайки силно върху парче стъкло. Остра болка незабавно изгаря крака ми, принуждавайки ме да изкрещя, инстинктивно се отдръпвам. И разбира се, според закона на подлостта, стъпих на ръба на чаршафа си ... и срамно паднах на задника си, вече викайки на глас от болка в опашната кост.
- Какво става с теб? - излаява негово величество пред вратата.
-Всичко е наред... махай се... моля те“, знам, че гласът ми звучи жално. От болка и обида към него, себе си и ситуацията като цяло, искам да плача с глас.
Но сълзите няма да решат нищо и вместо това увивам по-здраво чаршафа около гърдите си и се опитвам да стана. Трябва да се подпра на ранения си крак, който и без това много ме боли, и по някое време, не издържайки, хлипам горчиво.