Наистина защо дойдох тук. Исках да се изкъпя. Някак си хората живеят , къпят се през няколко дни или дори по-рядко, и нищо. Защо не мога? Необходимо е... да пречупя това в себе си. Оказва се, че и да си чист е опасно.
Само да се добере някак сега до паравана, за да се облека спешно, преди демонът му да е нахлул.
Основното нещо е да стъпвам внимателно. На петата. И да внимавам да не попадна на друг фрагмент. Което се опитвам да направя.
И в следващия момент се чува скърцане на дръпнато резе и вратата зад мен рязко се отваря. И отново едва не падам от изненада.
Зайко, какво правиш тук?!" Едан лае, кара ме да трепна, да изстена и да избягам, плюейки върху болка и парчета. Но благодаря на боговете, никое друго не попада под краката ми. Изглежда. Няма да се изненадам, ако по-късно се окаже, че просто от страх не съм забелязала новите рани. Това вече ми се е случвало.
Дори някак успявам да докуцукам до паравана и да се скрия зад него. Клекнах ниско, едва дишайки,наострила уши.
Нищо не се случва няколко минути. Тогава чувам стъпки. И звукът от затварянето на вратата и заключена с резета.
— Моя малка страхливке, защо виждам стъкла и твоята кръв по пода? Не си намислила нищо глупаво, нали?- Чува се натрапчивият глас на Едан. „Защото ако си го направила, кълна се в Мао, ще те напляскам.“
Глава 53
-Каза, че не удряш жени“, напомням му горчиво. – Излъгахте ли ме?
- И ще те напляскам много нежно и ласкаво. По голото дупе. И тогава ще те целуна, за да не те боли “, обещава неговото демонично величество, явно приближавайки се. „Но повече няма да се осакатяваш.
Нещо в обещанието му изобщо не ме успокоява. Напротив, изнервя ме още повече. И какво значи да се обезобразявам? Не съм правила нищо подобно. Поне не умишлено.
- Няма нужда. Не съм направила нищо глупаво и не съм се наранила по никакъв начин. Просто случайно паднах, припряно го уверявам.
- Откъде е кръвта?
-Нараних крака си на счупено стъкло“, казвам абсолютната истина, надявайки се, че ще ме остави на мира.
Наивно е, знам.
Параванът мигновено отлита и ние се озоваваме лице в лице. Той е в строго черно палто, закопчано с всички копчета, в бричове и високи ботуши, а аз в един чаршаф, който се стреми да падне от мен, с мръсна заплетена коса. И откровено щръкнали уши, които изобщо не го учудват.
Обгаря ме с внимателен, изучаващ поглед, който скоро се спира на босите ми крака, оцапани с кръв.
- Как се случи това? — пита мрачно царят, като се приближава. -Затова ли изкрещя?
Носих стъклен флакон, когато Вие почукахте“, съобщавам му с лек укор. Наистина станах прекалено смела. Това не е хубаво. Така че може да се договорим и за реално наказание.
И уау, изведнъж забелязвам раздразнение и дори съжаление в очите, черни като самия мрак.-
-Извинявай нямах предвид да те стряскам“, казва тихо Аедан, карайки ме да се изненадам.
Наистина ли ми се извинява? Мъжът признава ли се за виновен? Случвало ли ми се това изобщо?
-Ела при мен, ще погледна раната“, протяга ръка към кракът ми.
- Няма нужда. Мога да се справя сама“, поклащам глава, стискайки чаршафа на гърдите си. Самата мисъл, че ще докосне голата ми кожа,ме кара да настръхна с цялото си тяло.
-Скъпа, нека не спорим за нещо толкова глупаво. Нарани се заради мен, нали?
Може да се каже така. Ако не беше почукал толкова силно и рязко, нямаше да изпусна бутилката от страх. Но да го призная на глас...е странно и обезпокоително. Първо, аз съм много по-виновна - явно трябваше да съм по-сръчна, и второ ... твърде много съм свикнала с факта, че мъжете обвиняват другите за грешките си ... и също ги наказват ... другите. И не е като да е той виновен,дори да е така.
- Така. Така че трябва да загладя вината си. Ела тук“, без да чака отговор от мен, нарежда той.
И затова,че уж се опитва да се поправи, а се оказва, че пак командва и заповядва?
Аз мълча, опитвайки се да подбера разумни и убедителни възражения, а Едан приема това ако не за съгласие, то със сигурност за невъзражение. Доближава се още повече до мен. И с много обичайно движение ме вдига на ръце. Мога само да издишам от тревога, докато се мъча да задържа проклетия чаршаф.
— Мога ли да знам какво правиш тук? - пита той, настанявайки ме точно на пейката, където оставих нещата си, а той кляка отсреща и повдига крака ми, принуждавайки ме да се увия набързо, за да не лъсне най-съкровеното.
И все пак забелязвам бегъл мъжки поглед към слабините ми и колко хищно потрепват ноздрите му. Бузите ми мигновено се изчервяват от смут.