-Хей, мълчалив зъбатко, ела тук“, гледа брадатият мъж навътре и намига на вълка. - Искаш ли да те взема на врата си? След това можеш да кажете на твоите рошави приятели, че си яхал истински демон. Точно така, всичките момичета ще бъдат твои.Гарантирам.
В очите на момчето проблясва истинска наслада, която той веднага се опитва да прикрие, като свива строго вежди. Но за демона всичко е ясно. И той си позволява да седне на могъщите му рамене.
-Дай ми ръката си, малката“, Бран вече ме гледа.
Хващайки се за ръката му, излизам, оглеждайки се. Ние сме в двора на просто огромен дворец. А самият двор е по-скоро като малък площад с фонтан в средата, заобиколен от стени със светъл пясъчен цвят, кули, прозорци-тесни и продълговати,пригодени от тях да може да се стреля…
Не забелязвам особени смущения. Като цяло не виждам никого, освен воини и слуги, които се занимават с конете и други неща. Или всички вече бяха тръгнали, или бяхме докарани с вълчето там, където никой друг нямаше да види.
Бран ме отвежда до незабележима врата, скрита зад линия от цъфтящи розови храсти. И скоро ние тримата вече се разхождаме в огромна галерия.
Демонът ми хвърля замислен поглед.
- Напразно ти, вещице, реши пак да се скриеш. Твоята принцеса вече е там, тъй като булката на по-младия Ragr е добре дошла. И ще бъдеш посрещната като бъдеща кралица“, отбелязва той с преувеличено равен тон.
-Затова реших, че не искам внимание към себе си,- признавам тихо. „Аз… не знам дали ще остана тук. Ще бъде ли доволен вашият крал, ако всички смятат, че невестата му е избягала от него?
-Всичко ще е напразно, малка вещице. Все още не можеш да избягаш от съдбата - киска се брадатият и ми отваря друга врата.
-Веднъж успях“, вдигам рамене, прекрачвайки прага след него и се озовавам в дълъг коридор, обвит в странни движещи се сенки.
-Може би това не е била Вашата съдба?“ Изведнъж се чува непознат женски глас.
С тихо ръмжене на нещо неразбираемо, демонът ме тласва зад гърба си и премества вълчето между двама ни. И се взирам с всичките си очи във вещицата, която излиза от сенките. В черна рокля. Възрастна, с набръчкано лице, дълга сива плитка, преметната през рамо, и пронизващ поглед на бледосини, сякаш светещи очи. Виждайки я, Бран сякаш се отпусна.
— Дея Кахин, какво се прокрадваш? - пита с усмивка. - Мисля, че най-после сърцето ти трепна и искаш да ми кажеш нещо.
- И защо ти трябва? Ти вече си хванал съдбата си за опашката и без моята помощ. Сега, най-важното, дръж я здраво - вещицата разтяга устни в лукава усмивка.
Идва към нас. Вълчето, тихо ръмжещо, се сгуши по-близо до мен, наблюдавайки предпазливо старицата.
Тя е силна. Много силна.
Дори не мога да разбера дали е светло или тъмно. Изглежда, че това е същата гадателка, за която говореше Едан. Сините очи ме откриват и ме карат да настръхвам от неприятното усещане, че виждат право през мен.
-Дойдох заради това момиче, Бран. Трябва да говоря с нея.
— Дея Кахин, не мога да ти позволя. Кралят ще ми откъсне главата заради нея“, клати глава демонът. „Сега, ако той нареди, тогава това е друг въпрос.
-Няма да се отърве и той“, изсумтя вещицата и изведнъж издуха нещо от дланта си в лицето на Бран.
Той потрепери целият, клатейки глава. Кихна няколко пъти. И възрастната жена нарежда твърдо.
- Взимай принца и го води там, където ти е наредено.. Ще кажеш на своя упорит крал, че утре ще му върна захарното зайче. Върви!
И Бран съвсем неочаквано се обръща към мен с стъклен поглед, хваща дърпащият се вълк за ръката,който се готвеше да се хвърли и помогне и го повлича, оставяйки ме сама със старата вещица.
-Е, здравей, Аминариел“, усмихва ми се тя, когато стъпките им и възмутените викове на момчето стихват.
И сърцето ми прескача в гърдите ми. Тя знае. знае.
Тя се приближава, гледа ме с лукави присвити очи, сякаш се познаваме отдавна.
-Най-после си тук. Хайде, трябва да ти дам нещо.
- От къде ме познаваш? -Издишвам с мъртвешки от страх устни.
-Видях те, тук момичето ми“, потупва тя слепоочието си с пръст. — И чаках удобен момент за да изпратя това упорито момче след теб. Виж, той сам те избера за жена. Сега е готов да разкъса на всеки гърлото за теб.
-Нямам нужда от това“, поклащам глава.
- Е, обясни го на твоя избраник. Толкова е горещ по нрав и болен по теб.. Но нямаме време да стоим тук и да си чешем езиците. Да тръгваме, ти казвам.
Тя също протяга ръка.
Сигурно е глупаво. Но изведнъж чувствам, че наистина трябва да отида с нея. Сякаш някакъв вътрешен инстинкт ме подтиква да хвана набръчканата длан и да последвам старата вещица до покритата със сянка ниша, от която тя излезе. Усещам дъха на Светлата майка на челото си. И нейната воля в случващото се.