— Следващия месец ще идем до Сакраменто. После може да продължим към Сиатъл. Би трябвало да стигнем до първи юли. Юли е добър месец във Вашингтон, а когато захладнее, ще се върнем към Йелоустоун, ще ходим на лов и за риба…
Отегчено, момчето отиде да хвърля пръчки в морето; тичаше във водата и ги връщаше като куче.
— Ще прекараме зимата в Тусон, в края й ще се прехвърлим във Флорида, оттам през пролетта нагоре по брега и някъде през юни ще стигнем Ню Йорк. След две години ще прекараме лятото в Чикаго. А след три години какво ще кажеш да презимуваме в Мексико Сити? Където ни отведат релсите, а ако попаднем на някое старо разклонение — ще тръгнем по него да видим накъде отива. А някоя година можем да тръгнем с лодка по Мисисипи. Господи, винаги ми се е искало да го направя. Цял живот. И ето че сега…
Гласът му затихна. Понечи да сгъне картата, но нещо ярко полетя надолу и удари хартията. Търкулна се върху пясъка и направи мокра бучка.
Жена му погледна мокрото петънце в пясъка и бързо премести поглед върху лицето на мъжа си. Сериозните му очи бяха прекалено ярки. А по бузата му имаше мокра следа.
Ахна. Хвана го за ръка.
Той стисна с все сили ръката й, затвори очи и заговори бавно и мъчително:
— Представяш ли си колко хубаво би било, ако си легнем довечера и когато на сутринта се събудим, всичко да се е върнало? Всички глупости, целият шум, цялата омраза, всички ужасни неща, всички кошмари, всички лоши хора и тъпи деца, цялата бъркотия, цялата дребнавост, целият смут, цялата надежда, всички нужди, цялата любов? Няма ли да е хубаво?
Тя постоя малко и кимна.
После и двамата се сепнаха.
Не бяха усетили кога синът им бе застанал между тях с празна бутилка от оранжада в ръка.
Момчето бе пребледняло. Посегна да докосне бузата на баща си там, където се виждаше следата от сълза.
— Ох, татко. И ти. Ти също нямаш с кого да си играеш.
Жената понечи да заговори.
Мъжът понечи да хване сина си за ръката.
Момчето отскочи.
— Глупаци! Глупаци! Ама че сте глупаци! Ох, колко сте тъпи, тъпи!
Завъртя се, изтича при океана и остана там, плачеше на глас.
Жената понечи да иде при него, но мъжът я спря.
— Недей. Остави го.
И отново се вцепениха и млъкнаха съвсем. Без да спира да плаче, момчето написа нещо на парче хартия, напъха го в празната бутилка и замахна. Бутилката описа голяма блестяща дъга и падна в прииждащото море.
Какво ли, мислеше си майката, е написал в бележката?
Бутилката се понесе по вълните.
Момчето спря да плаче.
Накрая се върна при родителите си и ги погледна. Лицето му не бе нито грейнало или посърнало, живо или мъртво, решително или отчаяно; приличаше на някаква странна смес, сякаш се бе примирил с времето, климата и тези хора пред него. Те го погледнаха, после се обърнаха към залива — бутилката с бележката едва проблясваше във вълните.
Дали е написал нашето желание? — помисли си жената. Дали е написал онова, което казахме преди малко?
Или нещо за себе си? Че иска утре да се събуди и да се озове в съвсем пуст свят, без никой наоколо, без мъже и жени, без баща и майка, без глупави възрастни с тъпи желания, така че да може да си продължи сам с дрезината — самотно момче, прекосяващо пустия континент, вечно пътешестващо и устройващо си пикници?
Това ли бе написал?
Кое от двете?
Затърси отговора в безцветните му очи, но не успя да го разчете. Не посмя да попита.
Сенки на чайки пробягаха през лицата им и за миг те усетиха хладина.
— Време е да тръгваме — каза някой.
Натовариха кошницата на дрезината. Жената завърза голямото боне с жълтата лента, поставиха кофичката с черупки на пода; мъжът си сложи вратовръзката, жилетката, сакото и шапката и всички се настаниха на пейките, гледаха към морето и блестящата бутилка на хоризонта.
— Достатъчно ли е да помолиш? — попита момчето. — Пожелаването върши ли работа?
— Понякога… прекалено добре.
— Зависи какво си пожелаваш.
Момчето кимна. Погледът му бе зареян някъде надалеч.
Погледнаха назад, откъдето бяха дошли, след което се обърнаха напред, накъдето отиваха.
— Довиждане, място — рече момчето и махна с ръка.
Дрезината потегли по прашните релси. Звукът от колелата й постепенно заглъхна. Мъжът, жената и момчето се смалиха в далечината и се изгубиха между хълмовете.
Релсите потрепериха още една-две минути и спряха. Падна люспа ръжда. Кимна цвете.
Морето бе много шумно.