Сега вече бе яко напушен. Пъхна ръка зад врата на Кристъл и я придърпа към себе си; целуна я и навря език в устата й. С другата си ръка взе да търси гърдата й. Мозъкът му се беше замъглил, а крайниците му тежаха; дори осезанието му се беше влошило. Затрудни се да пъхне ръка под тениската й, да стигне до закопчалката на сутиена й. Устата й беше гореща и миришеше на тютюн и дрога; устните й бяха пресъхнали и напукани. Възбудата му леко поспадна — всичките му усещания за допир стигаха до него като през невидимо одеяло. Потрябва му повече време от предния път да я разсъблече, после се затрудни и с презерватива, понеже пръстите му се бяха схванали и не го слушаха; в един момент, без да иска, отпусна цялата си тежест върху лакътя си, опрян в месестата й подмишница, и тя изпищя от болка.
Беше по-суха от предишния път, но той се напъна да влезе, решен да постигне онова, за което беше дошъл. Времето се точеше гъсто и бавно като лепило, той чуваше ускореното си дишане и това го изнервяше, понеже му създаваше усещането, че някой е клекнал в мрака до тях, гледа го и пъшка в ухото му. Кристъл изстена тихичко. Така както бе отметнала глава назад, носът й изглеждаше широк като зурла. Вдигна тениската, за да вижда гладките й бели гърди, които леко се тресяха под разхлабената хватка на разкопчания сутиен. Изпразни се толкова неочаквано, че и доволният му стон сякаш дойде откъм клекналия наблюдател.
Отърколи се от нея, смъкна презерватива и го захвърли настрана, после вдигна ципа си, но някак си на тръни, оглеждащ се непрестанно да се убеди, че са съвсем сами. Кристъл си вдигаше гащите с една ръка, с другата дърпаше надолу тениската си, после посегна да си закопчае сутиена.
През времето, което бяха прекарали зад храстите, се беше заоблачило и попритъмняло. В ушите на Фатс нещо жужеше непрестанно: измъчваше го силен глад, мисълта му се влачеше, слухът му бе свръхчувствителен. Страхът, че някой ги е наблюдавал, може би над зида зад гърбовете им, отказваше да го напусне. Прищя му се да си върви.
— Дай да… — измърмори и без да я чака, изпълзя изпод храстите, изправи се и се заотупва.
На стотина метра от тях възрастна двойка бе приседнала до нечий гроб. Искаше му се да се махне моментално от всички очи фантоми, които може да са го видели или да не са го видели как чука Кристъл Уидън; но в същото време процесът по откриването на необходимата му автобусна спирка и вземането на автобуса до Пагфърд му се струваше непоносимо труден. Най-добре щеше да му е да се телепортира мигновено в таванската си стая.
Кристъл се бе изсулила иззад него. Опъваше надолу тениската си и гледаше затревената земя в нозете си.
— Еба си майката — измърмори.
— К’во има? — попита Фатс. — Давай да тръгваме.
— Тоя е на гос’ин Феърбрадър — каза тя, без да помръдне.
— Кое?
А тя посочи могилата пръст пред тях — все още без надгробен камък, но отрупана със свежи цветя.
— Глей — рече му и приклекна да му сочи прикачените към целофана картички: — Ето тука пише „Феърбрадър“. — Разпознаваше лесно името благодарение на купищата изпращани от училището писма, молещи майка й да й разреши да пътува с минибуса. — „На Бари“ — разчете внимателно. — А на тая тука пише „На тати“ — произнесе бавно думите — „от…“, — но се предаде пред имената на Ниъх и Шевон.
— Е, та? — не разбираше Фатс; но истината е, че от новината тръпки го побиха.
Току пред тях на метър-два лежеше плетеният ковчег, а в него — късото тяло и веселото лице на най-добрия приятел на Гнездото, гостувал тъй често у тях, което сега гниеше в пръстта. Призрака на Бари Феърбрадър… краката му се разтрепериха. Стори му се като някакво възмездие.
— Тръгвай — рече, но Кристъл не помръдна. — К’во има?
— Нали гребях в отбора му, не знаеш ли? — озъби се Кристъл.
— А, да.
Фатс пристъпваше от крак на крак като неспокоен кон и бавно се измъкваше заднешком.
А Кристъл не откъсваше поглед от могилата. Обгърнала се бе с две ръце и се чувстваше празна, тъжна и омърсена. Не трябваше да го правят точно там, толкова близо до господин Феърбрадър. Стана й студено. За разлика от Фатс си нямаше яке.
— Тръгвай — повика я отново Фатс.
Излезе подире му от гробището, но не си размениха нито дума. Кристъл си мислеше за господин Феърбрадър. Той винаги й викаше „Крис“ — никой друг не я беше наричал така. Харесваше й да й вика Крис. И умееше да се шегува. Идеше й да се разплаче.