А Фатс си мислеше как ще развие случката в смешен разказ за Андрю: как се напушил, как накофражил Кристъл и как после го обзела параноята и имал чувството, че някой ги наблюдава, а като излазили навън, насмалко да се спънат в гроба на стария Бари Феърбрадър. Но все още не му беше смешно — поне засега.
Трета част
I
Разнобой
7.25 Една резолюция не бива да се занимава с повече от една тема… Неспазването на това правило обикновено води до объркани дискусии и може да доведе и до объркани действия…
— … Излетя, крещейки, от тука, наричаше я факистанска кучка… а сега от вестника настояват за коментар, понеже тя… — чу Парминдер гласа на рецепционистката, леко по-силен от шепот, на минаване покрай открехнатата врата на залата за служебни съвещания. С лека и бърза стъпка Парминдер я отвори и откри приведените плътно глави на една от рецепционистките и медицинската сестра на частната клиника. Двете подскочиха и рязко се извърнаха.
— Доктор Джаван…
— Карен, ти нали си наясно със смисъла на декларацията за поверителност, която подписа при постъпването си?
Рецепционистката беше слисана:
— Ама аз… аз изобщо… Лорен вече… бях тръгнала да ви дам тази бележка. Обадиха се от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Починала е госпожа Уидън, а една от внучките й казала…
— А това за мен ли е? — попита ледено Парминдер и посочи пациентския картон в ръката на Карен.
— О… да — обърка се напълно Карен. — Той искаше да го прегледа, доктор Крофърд, обаче…
— Върви на мястото си на рецепцията — грабна Парминдер картона и, бясна, се отправи към чакалнята. Но като стигна дотам и се изправи пред пациентите, осъзна, че не знае кого да повика, та се наложи да хвърли поглед на папката в ръката си.
— Господин… господин Молисън.
Хауърд се надигна ухилен и тръгна към нея с познатата й полюляваща се походка. Неприязънта се надигна като жлъчен сок в гърлото на Парминдер. Извъртя се и се упъти към кабинета си с Хауърд по петите й.
— Всичко ли й е наред на Парминдер? — попита той, след като затвори вратата и седна без покана на пациентския стол.
Винаги я поздравяваше по този начин, но днес прозвуча като присмех.
— От какво се оплакваш? — попита безцеремонно тя.
— Лек сърбеж — каза той. — Ето тук. Имам нужда от мехлем или нещо от сорта.
Издърпа ризата изпод колана и я вдигна на няколко сантиметра. Парминдер забеляза силно зачервено петно по кожата на ръба на провисналия над чатала му корем.
— Налага се да съблечеш ризата.
— Ама то само тука ме сърби.
— Трябва да огледам цялата област.
Той въздъхна и се изправи. Заразкопчава ризата и попита:
— Получи ли дневния ред, който ти изпратих от сутринта?
— Не съм си проверявала още електронната поща.
Което си беше лъжа. Парминдер прочете дневния му ред и побесня, но не беше сега моментът да му го каже. Засегна се и от начина, по който повдигна отнасящи се до съвета въпроси в лекарския й кабинет — един вид: тук можеш да ми заповядваш да се съблека, но не забравяй, че на друго място ти си ми подчинена.
— Ако обичаш, би ли… Налага ми се да погледна…
Той повдигна с усилие огромната престилка от месо; видя се горната част на крачолите на панталона му, а накрая — и коланът. А той, с пълни със собствените му тлъстини ръце, й се усмихваше отвисоко. Тя придърпа стола си напред, с глава на нивото на колана му.
По скритата гънка на шкембето му бе избил грозен люспест обрив — яркото зачервяване, като от изгаряне, се простираше от едната страна на торса до другата като огромна, размазана усмивка. Лъхна й на гнило месо.
— Интертриго — каза — заедно с невродерматоза там, където си го разчесал. Обличай се.
Той отпусна шкембето и най-спокойно си взе дрехата.
— Ще забележиш, че в дневния ред съм включил и сградата на „Белчапъл“. В момента пресата проявява известен интерес към нея.
Тя пишеше нещо на компютъра и не му отговори.