Изпразни чашата си. Гавин нямаше чувството да е сипал кой знае колко джин, но по бузите й вече бяха избили червени петна.
— Не — каза внимателно.
— Щеше да ми каже, че аз все пак получавам необходимата ми подкрепа — каза Мери, а за своя най-голяма изненада, Гавин долови в гласа й, който винаги бе смятал за нежен, известна доза гняв. — Щеше да каже нещо от рода на: „Ти имаш подкрепата на целия род, на приятелите и на децата ни, но помисли си какво й е на Кристъл — ставаше все по-силен гласът на Мери. — Никой на тоя свят не го е еня за Кристъл“. Можеш ли да познаеш как той прекара годишнината от сватбата ни?
— Не — повтори Гавин.
— Цял ден писа статия за местния вестник, посветена на Кристъл. На Кристъл и на „Фийлдс“. Дано никога повече през живота си не чуя тези имена. Налей ми още един джин. Стига въздържателство.
Гавин грабна автоматично чашата й и се отправи шашнат към шкафа с напитките. Винаги бе възприемал брака й с Бари като перфектен в най-точния смисъл на думата. И за миг не си беше помислял, че Мери може и да не поддържа стопроцентово всяко деяние и всеки кръстоносен поход, подет от вечно заетия Бари.
— Тренираше ги по гребане след училище, разкарваше ги по разни състезания през уикендите — разправяше Мери под звънливия съпровод на кубчетата лед, които бе добавил към чашата й, — а вечер — на компютъра, да търси хора, които да го подкрепят в усилията му за „Фийлдс“ и за поставяне на определени въпроси в дневния ред на общинския съвет. А хората само приказваха: „Прекрасен човек е този Бари! Сам се оправя с всичко, и то на доброволни начала! Толкова много прави за обществото“. — И пак отпи яко от новия си джин с тоник. — Много прекрасен, нали! Самата прекрасност! Докато накрая се гътна. След като през целия ден на годишнината от сватбата ни се назорваше да изпрати статията преди редакционното приключване на вестника. А те и досега се бавят и не я пускат.
Гавин не можеше да откъсне очи от нея. Гневът и алкохолът бяха възвърнали цвета на лицето й. И позата й се беше изправила, не беше вече свита и прегърбена като напоследък.
— Точно това го довърши — обяви категорично тя, а гласът й отекна леко из кухнята. — Раздаваше се докрай, на всички. Освен на мен.
Откакто мина погребението на Бари, Гавин не преставаше да размишлява (с усещането за пълна неадекватност) върху сравнително малката празнина, която вероятно щеше да остави зад себе си в обществото, в случай че умреше. А сега, като наблюдаваше Мери, се питаше дали не е много по-добре да оставиш само една дупка, но огромна, в сърцето на само един човек? Нима Бари не е усещал какво й е на Мери? Нима не си е давал сметка какъв късметлия е?
Входната врата се отвори шумно и се чу влизането на четири деца — гласове, стъпки, тръшкане на обувки и чанти.
— Здрасти, Гав — каза осемнайсетгодишният Фъргъс и целуна майка си по темето. — Ти пиеш, мамо?
— Аз съм виновен — каза Гавин. — Аз й налях.
Такива добри деца бяха тези на Феърбрадърови. Гавин силно одобряваше начина, по който говореха с майка си, как я прегръщаха и как си бъбреха помежду си и с него. Бяха открити и учтиви деца, с чувство за хумор. Оттам се сети и за Гая и язвителните й забележки, за мълчанието й с остротата на натрошено стъкло и съскането, с което се обръщаше към него.
— Ние така и не обсъдихме застраховката, Гав — каза Мери, докато децата вилнееха из кухнята в търсене на сокове и неща за хапване.
— Няма значение — рече, без да се замисли, Гавин, но веднага побърза да се поправи: — Да се пренесем във всекидневната или…
— Хайде.
На ставане от високия кухненски стол тя леко се олюля и той пак я хвана под ръка.
— Нали ще останеш за вечеря, Гав? — провикна се Фъргъс.
— Остани, ако можеш — добави Мери.
Заля го някаква топла вълна.
— С най-голямо удоволствие — каза. — Благодаря.
IV
— Много тъжно — каза Хауърд Молисън, полюлявайки се на пръсти пред камината си. — Много, много тъжно.
Морийн току-що им бе разказала за смъртта на Катерин Уидън; научила бе всичко малко по-рано същата вечер от приятелката си Карен рецепционистката, включително и за оплакването от внучката на Кат Уидън. Лицето й така се бе сбръчкало от удоволствие, че напомняше на вкиснатата Саманта на фъстък. Майлс издаваше общоприетите звукови изрази на изненада и съжаление, но Шърли бе вперила безизразно поглед в тавана — страшно мразеше Морийн да си присвоява светлината на прожекторите с новина, която по право й се полагаше тя първа да чуе.