— … нищо друго, освен глупави лъжи — обясняваше бодро Рут, — но ще сме ти много благодарни, ако го свалиш, Шърли.
Андрю се намръщи и възникна опасност завехналата му устна пак да се сцепи. Как може майка му да иска услуга от тая жена! Колкото и нерационално да беше, него го беше вече яд, че постингът не е махнат още; и чак тогава се сети, че самият той го бе създал, самият той бе причината за всичко — и за подутото от бой лице на майка му, и за собствената му сцепена устна, и за атмосферата на ужас, която изпълваше дома им в очакване на завръщането на Саймън.
— Разбирам колко много си заета… — признаваше угоднически Рут, — но пък нали разбираш колко може да навреди на Саймън, ако хората го приемат…
Да, мислеше си Андрю, точно по този начин говори Рут и на Саймън в онези редки случаи, в които се чувства задължена да му се противопостави: раболепно, извинително, колебливо. Какво толкова й пречи да настои онази жена да снеме моментално постинга? Защо трябва вечно да е малодушна и да се оправдава? Защо не вземе да зареже баща му?
Винаги беше възприемал Рут като отделна, добра, неопетнена личност. Още като дете виждаше родителите си само в черно и бяло — единият лош и заплашителен, другата — добра, грижовна. Но с годините забелязваше, че все повече се дразни наум от умишлената слепота на Рут, от нескончаемата й апология на баща им, от непоклатимото й преклонение пред нейния фалшив идол.
Андрю чу как тя остави слушалката и довърши шумно слизането си по стълбите, засичайки се пред вратата на всекидневната с излизащата оттам Рут.
— С оная от уебсайта ли говори?
— Да. — Рут му прозвуча уморена. — Каза, че ще махне от сайта ония неща за татко ти, така че се надявам да сме приключили с цялата тази история.
Андрю си даваше сметка, че майка му е интелигентен човек, много по-полезна у дома им, отколкото несръчният им баща. Освен дето беше способна сама да си изкарва прехраната.
— Ами тя, като ти е толкова голяма приятелка, защо от самото начало не го е махнала? — влезе Андрю подире й в кухнята.
За пръв път, откакто се помнеше, съжалението му към Рут бе примесено и с едно чувство на безизходица, което прерастваше в гняв.
— Не й е стигнало времето — отсече Рут.
От удара на Саймън едното й око беше кървясало.
— Ти каза ли й, че като модератор на форума може да си има неприятности за това, че е допуснала появата на клевети? Това го учихме по информа…
— Казах ти вече: ще го махне — скара му се Рут.
Поне пред синовете си не се боеше да прояви характер. Дали защото не я удряха, или имаше някаква друга причина? Андрю си представяше, че и нейното лице боли така, както боли и неговото.
— Та кой според теб е написал всичко това за татко? — попита я най-безразсъдно.
А тя се извърна вбесена:
— Отде да знам. Но който и да е, е един отвратителен страхливец. Всеки човек си има тайни, които би желал да крие. Какво ще стане, ако и баща ти публикува в интернет онова, което знае за други хора? Той обаче не би си го и помислил.
— Понеже нарушава моралните му норми, така ли? — попита Андрю.
— Изобщо не познаваш баща си! — кресна му Рут с насълзени очи. — Махай се! Върви да си пишеш домашните! Не ме интересува! Не ща да те гледам!
Наложи се Андрю да се прибере в стаята си гладен, понеже беше тръгнал да намери нещо за ядене от кухнята; дълго лежа на леглото си и размишляваше дали не е постъпил ужасно глупаво с този постинг и до каква степен ще трябва Саймън да пребие някой член на семейството, за да осъзнае майка му, че той изобщо не притежава морални норми.
През това време в работния кабинет на бунгалото им, отдалечено на километър и половина от „Хилтоп Хаус“, Шърли Молисън се напъваше да се сети как се махат съобщения от форума. Нови постинги поначало толкова рядко се явяваха, че понякога ги оставяше да си стоят там цели три години. В един момент се сети, че когато се захвана със сайта, си беше съставила прост наръчник, изрови го от кантонерката в ъгъла и след няколко неуспешни опита успя да махне обвиненията срещу Саймън. Направи го единствено заради молбата на Рут, която й беше симпатична, а не понеже чувстваше някаква лична отговорност по случая.