Парминдер имаше чувството, че отсъствието на Бари витае като призрак над масата. Ако беше тук, щеше да разясни всичко на Викрам, че и да го разсмее: Бари имитираше до съвършенство говора на Хауърд, патешката му походка и внезапните му стомашно-чревни изригвания.
— Все й разправям, че абсолютно напразно се напряга — разправяше Викрам на Теса, която усети с ужас как се изчервява леко под погледа на черните му очи. — Като оня случай с глупавото оплакване на старата жена с емфиземата, нали знаеш за него?
— Да, Теса знае. И всички знаят. Точно по време на вечеря ли трябва да го обсъждаме? — сряза го Парминдер, после рипна и взе да раздига чиниите.
Теса понечи да й помогне, но Парминдер гневно й заповяда да си седне на мястото. А Викрам пусна на Теса лека усмивка на солидарност, от която нещо запърха из стомаха й. Нямаше как да не се сети, докато Парминдер шеташе около масата, че бракът на Викрам и Парминдер е бил уговорен.
(— По-скоро става дума за запознанство по семейна линия — разправяше й Парминдер в началото на дружбата им, сякаш оправдавайки се за нещо, което я бе подразнило в изражението на Теса. — Никой не те кара насила да се омъжиш, нали разбираш?
Но при други случаи й бе споменала какъв огромен натиск й оказвала майка й да се омъжи.
— Сикхите поначало са вманиачени на тема да изпоженят всичките си деца — разправяше огорчено Парминдер.)
Колин не изпита ни най-малкото съжаление, че му отмъкнаха чинията. Повдигаше му се още повече, отколкото когато пристигнаха с Теса. Толкова изолиран се чувстваше от тримата си сътрапезници, като да бе напъхан в сфера от дебело стъкло. Това усещане — че се движи затворен в гигантски мехур от тревоги и гледа как покрай него минават всичките му ужаси и закриват целия външен свят — му беше до болка познато.
Пък и Теса изобщо не му съчувстваше — с такова умишлено равнодушие и безчувственост се отнасяше към кампанията му да заеме поста на Бари. Съвместната вечеря трябваше да даде на Колин възможност да се допита до Парминдер относно листовките, които беше съставил и с които възнамеряваше да огласи кандидатурата си. Но ето че Теса отказваше да се включи и блокираше обсъждането на страха, който бавно го обземаше. Не му даваше да намери излаз.
В старанието си да подражава на равнодушието й и да й демонстрира, че ни най-малко не се поддава на самоналожения натиск, не й спомена за това, че през деня в училище му се бяха обадили от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Журналистката отсреща бе изявила желание да разговарят по повод на Кристъл Уидън.
Да не би да я е докоснал?
Колин уведоми жената, че училището няма никакви намерения да обсъжда своя ученичка и че към Кристъл следва да се обърнат посредством родителите й.
— Вече разговарях с Кристъл — каза гласът отсреща. — Исках само да чуя вашата…
Но той бе затворил вече телефона, а ужасът бе закрил всичко останало пред очите му.
За какво им е да говорят за Кристъл? Защо точно на него се обаждат? Какво всъщност беше сторил? Докосна ли я изобщо? Да не би да се е оплакала?
Психологът го бе научил да не се опитва нито да потвърждава, нито да отхвърля съдържанието на подобни мисли. От него се искаше единствено да отчете съществуването им, а после да продължи да живее най-нормално, при все че на него му идеше отвътре желание като да разчеше най-гадния сърбеж, който е изпитвал през живота си. Публичното разкриване на мръсните тайни на Саймън Прайс на сайта на съвета го бе сащисало: ужасът да не го разкрият, който диктуваше такава голяма част от досегашния му живот, изведнъж се сдоби с лице — с чертите на застаряващ херувим, притежател на демоничен ум, кипящ под ловджийското каскетче върху ситните сиви къдрици и надничащ иззад изпъкналите любопитни очи. Непрекъснато си спомняше приказките на Бари за страхотната стратегическа мисъл на собственика на гастронома и за сложната мрежа от съюзи, в която бе вплел шестнайсетте членове на пагфърдския общински съвет.
И често си беше представял как ще разбере, че е окончателно разкрит: пълна с недомлъвки статия във вестника; извърнати настрани лица, когато влезе в „Молисън енд Лоу“; привикване от директорката за поверителен разговор в кабинета й. Хиляди пъти бе виждал във въображението си собственото си падение: изваденият на показ срам, обвесен като звънец на прокажен около шията му, та никога повече никъде да не може да се скрие. Ще го уволнят. А може и в затвора да го пратят.