— И ти не би се зарадвала, ако Стю се хване на работа при някой като Молисън — каза Колин на Теса.
— Изобщо нямаше да ми мигне окото — рече Теса. — Щях само да се радвам, че е проявил някакъв трудов интерес. Защото засега поне не виждам да го вълнува друго, освен компютърните му игри и…
Но прехапа език, понеже Колин не знаеше, че Стюарт пуши, а Колин продължи:
— Всъщност Стюарт би постъпил точно по този начин. Ще влезе под кожата на някой, който знае, че не обичаме, само и само да ни ядоса. Това би го удовлетворило безкрайно.
— Какви ги приказваш, Колин? Сухвиндер изобщо не желае да ядоса Минда — каза Теса.
— Какво? И ти ли смяташ, че не съм права? — озъби се Парминдер на Теса.
— Не, не — отрече Теса, ужасена от скоростта, с която ги бяха въвлекли в семейната си разправия. — Искам само да кажа, че в Пагфърд няма кой знае колко работни места все пак.
— Но от какъв зор й е притрябвало изобщо да работи? — вдигна Парминдер ръце в израз на бясно отчаяние. — Нима не й даваме достатъчно пари?
— Нали знаеш, че си е друго, когато сам си ги изкараш — каза Теса.
Столът й гледаше към стена, която бе покрита със снимки на децата на семейство Джаванда. Често беше седяла на това място и бе преброила колко пъти се явява всяко от децата: Джасвант — осемнайсет; Раджпал — деветнайсет; Сухвиндер — девет. От цялата стена само една снимка увековечаваше лично постижение на Сухвиндер — снимката на гребния отбор на „Уинтърдаун“ от деня, в който бяха победили „Сейнт Ан“. Бари беше раздал на всички родители по едно специално увеличено копие: Сухвиндер и Кристъл Уидън бяха в средата на строилата се в една редица осморка, прегърнали се през раменете, възторжени и така подскачащи от радост, че и двете бяха излезли поразмазани.
Бари щеше да убеди Парминдер да погледне другояче на нещата, рече си Теса. Служеше за мост между майката и дъщерята, които и двете го обожаваха.
И не за пръв път Теса се запита колко ли по-различно щеше да е, ако беше родила сина им. Не й ли беше по-лесно сега да го възприема като самостоятелен индивид, отколкото, ако беше плът от плътта й и кръв от кръвта й? От претоварената й с глюкоза болна кръв…
От известно време Фатс беше престанал да й вика „мамо“. Преструваше се, че й е все едно, за да не ядосва излишно Колин; но колчем Фатс й кажеше „Теса“, все едно забиваше игла в сърцето й.
Четиримата доядоха студените си плодове в мълчание.
VII
Там горе, в кацналата високо над града бяла къщичка, Саймън Прайс се терзаеше, обзет от мрачни мисли. Дните отминаваха. Обвинителното съобщение изчезна от форума, но Саймън си остана парализиран. Да оттегли сега кандидатурата си, щеше да е равносилно на признание, че е виновен. От полицията така и не дойдоха да питат за компютъра и вече съжаляваше, че го е хвърлил от моста. А пък, от друга страна, още не можеше да реши дали наистина бе видял многозначителна усмивка на лицето на мъжа зад касата на бензиностанцията долу, под хълма, когато му подаде кредитната си карта. В работата много се приказваше за съкращения, та Саймън още се боеше да не стигне по някакъв начин съдържанието на постинга до ушите на шефовете му, които веднага щяха да си спестят компенсациите за съкращение, като го уволняха дисциплинарно заедно с Джим и Томи.
Андрю наблюдаваше и чакаше, но надеждата му ставаше все по-слаба с всеки изминал ден. Опита се да покаже на света колко струва баща му, а светът май просто бе свил рамене. Въобразил си беше, че все ще се намери някой от печатницата или от съвета, който да стане и да заяви категорично на Саймън: „Не!“ — че не заслужава да се съревновава с други хора, че е неподходящ и долнокачествен и че не бива да излага нито себе си, нито семейството. Нищо подобно обаче не се случи, единствено Саймън престана да говори за съвета и да звъни на хората с надеждата да си осигури гласовете им, а листовките, които беше отпечатал след работно време, така си стояха недокоснати в кутията си на верандата.
Но най-после, в петък вечер, без предизвестие и без фанфари, дойде победата! Тръгнал надолу по неосветеното стълбище да намери нещо за ядене, Андрю чу как Саймън се напъва да говори с официален тон по телефона и се спря да слуша.
— … оттеглям си кандидатурата — казваше баща му. — Да. Настъпиха неочаквани промени от лично естество. Да. Да. Точно така. Окей. Благодаря.