— Виж там къде ще си го заключиш с веригата, само да не пречи — каза Хауърд, появил се през задната врата, задъхан и със запотено лице. Андрю взе да се бори с катинарчето на веригата, а Хауърд обърса с престилката потта от челото си.
— Добре, почваме от зимника — каза, след като Андрю си заключи велосипеда. И му посочи металния капак: — Слез долу да се запознаеш с разположението му.
Надвеси се над отвора да гледа как Андрю слиза по стълбите. Самият Хауърд от години не беше в състояние да слезе в собствения си зимник. Вместо него по стълбите слизаше и се качваше със залитане по два-три пъти седмично Морийн; но сега, след като го бяха заредили със стока за кафето, нямаше как да минат без по-млади нозе.
— Хубаво се огледай — викна на изчезналия от погледа Андрю. — Виждаш ли къде сме подредили сладкишите и печивата? А чувалите с несмляно кафе и кашоните с чаените торбички? А в ъгъла — ролките тоалетна хартия и найлоновите торби за боклук?
— Да — отекна гласът на Андрю из дълбините.
— Можеш да ми викаш „господин Молисън“ — подсказа му Хауърд с леко вкисната нотка в дрезгавия си глас.
Долу в зимника Андрю се зачуди дали се предполага моментално да започне.
— Окей… господин Молисън.
Но понеже му прозвуча саркастично, побърза да коригира впечатлението с учтив въпрос:
— А какво има в тези големи шкафове?
— Ами виж там — рече нетърпеливо Хауърд. — Нали затова слезе. Да изучиш кое къде е.
Хауърд слушаше приглушените шумове от отварянето на тежките врати и наум се молеше момчето да не излезе глупаво или да чака постоянно да му се казва какво да прави. Хауърд усещаше астмата си с особена сила от сутринта; наситеността на полени във въздуха беше необичайно висока за сезона, а на всичко отгоре го мъчеше и всичката допълнителна работа, както и вълненията и дребните ядове покрай откриването. Ако продължава така да се поти, ще се наложи да се обади на Шърли да му донесе нова риза, преди да отворят.
— И камиончето дойде! — викна Хауърд, след като чу ръмжането на двигател в далечния край на прохода. — Качвай се! Трябва веднага да го разтовариш и да свалиш всичко в мазето, разбра ли? И ми донеси два галона мляко за кафенето. Разбра ли?
— Да… господин Молисън — долетя отдолу гласът на Андрю.
Хауърд се прибра бавно да вземе инхалатора от сакото си, което висеше в стаичката за персонала зад щанда за деликатеси. Вдиша дълбоко няколко пъти и веднага почувства подобрение. Пак избърса лице с престилката и седна да си почине на един от скърцащите столове.
Откакто ходи да го прегледат заради сърбежите, Хауърд на няколко пъти се сещаше за думите на доктор Джаванда по повод на килограмите му — че оттам идвали всичките му здравни проблеми.
Глупости, естествено. Ами синът на Хъбардови — дълъг като точилка, ама и той с ужасна астма. Хауърд, откакто се помнеше, си беше едър. Единствено на много малкото на брой снимки, на които се виждаше и баща му, напуснал семейството, когато Хауърд беше още на четири-пет годинки, беше само закръгленичък. Но след като баща му ги заряза, майка му го настани начело на масата, между себе си и баба му, и се обиждаше, ако откажеше да му сипят допълнително. А той от своя страна взе да нараства със стабилни темпове и запълваше все повече пространството между двете жени; още на дванайсет бе достигнал теглото на напусналия ги баща. Оттогава му беше останала асоциативната връзка между добрия апетит и мъжествеността. Едрината му се превърна в едно от основните му качества, изградена с огромно удоволствие от двете жени, които го обичаха, а оная скопяваща самочувствието на човека Бръмбезспир в типично неин стил искаше да му го отнеме.
В определени моменти обаче, когато го обземеше слабост и се затрудняха дишането и движенията му, Хауърд усещаше и страх. Тя, Шърли, може да си се преструва, че животът му изобщо не е бил в опасност, но той много добре си спомня безкрайните нощи в болницата, след като му направиха байпаса, когато сън не го ловеше от страх сърцето му да не вземе да спре. А щом видеше Викрам Джаванда, се сещаше, че дългите му тънки пръсти в действителност са пипали голото му биещо сърце; и че сърдечността, от която преливаше при всяка поредна среща с него, бе всъщност противодействие на онзи примитивен, инстинктивен ужас. Тогава в болницата също му бяха казали, че трябва да отслабне, но той, така или иначе, вече беше изгубил по най-естествен път тринайсет кила заради отвратителните им манджи, а след като го изписаха, Шърли си науми наново да го угои…