— Здравей — каза Андрю с пресъхнала изведнъж уста.
— Здрасти — отвърна му тя. И след две-три секунди: — Слушай, оня твой приятел що така се ебава със Сухвиндер? На лична основа ли го прави, или си е расист?
— Не е расист — рече Андрю.
Извади цигарата от устата си, напъна се да спре треперенето на ръцете си, пък и да измисли какво друго да й каже. Отразените от кофите за боклук слънчеви лъчи нагряваха потния му гръб; тази нейна близост в тази тясна черна рокличка направо го побъркваше, особено сега, след като бе мярнал какво има отдолу. Дръпна пак от цигарата и си даде сметка, че никога не е бил толкова замаян или жизнерадостен.
— Че тя какво толкова му е направила?
Извивката на ханша към фината талийка; изяществото на широките й пъстри очи над кена със спрайт. На Андрю му идеше да й каже: Ма’ни го това копеле. Само ми дай да те докосна и така ще го изтряскам…
В дворчето се появи и Сухвиндер и запримигва срещу слънцето; в тениската на Гая явно й беше неудобно и горещо.
— Той каза да влизаш — обърна се тя към Гая.
— Ще почака — отвърна хладнокръвно Гая. — Не съм си допила това. И няма и четирийсет минути, откакто излязох.
Андрю и Сухвиндер я съзерцаваха как си допива напитката и се възхищаваха на нейната арогантност и хубост.
— Оная дърта кучка нещо за майка ти ли ти разправяше преди малко? — попита Гая Сухвиндер.
Сухвиндер кимна.
— Понеже си мисля дали тъкмо неговият приятел — поде тя, приковала отново Андрю с поглед, а той реши, че ударението й върху „неговият“ е несъмнено еротично, при все че тя целеше да прозвучи подигравателно, — не е качил онова съобщение за майка ти на уебсайта.
— Няма начин — рече Андрю с леко разтреперан глас. — Онзи, който го е писал, се заяде и с моя старец. Преди две седмици.
— Какво? — не можа да повярва Гая. — Същият човек е писал нещо и за баща ти ли?
Той кимна, къпейки се в проявения от нея интерес.
— За някакви там кражби, нали? — попита придобилата изведнъж значителна смелост Сухвиндер.
— Ъхъ. За което вчера го уволниха. Така че — Андрю посрещна почти без примигване заслепителния поглед на Гая — не само нейната майка е пострадала.
— Ебаси ужасът — каза Гая, изсипа остатъка от кена и го хвърли в кофата. — Тука при вас е пълна лудница.
IV
Постингът за Парминдер на уебсайта на съвета изстреля на кошмарни нови висини страховете на Колин Уол. Можеше само да гадае как Молисънови се сдобиват със сведенията си, но ако и това знаеха за Парминдер…
— За бога, Колин — възпираше го Теса. — Това са само зловредни слухове! В тях няма и капка истина!
Колин обаче не смееше да й повярва. По природа бе склонен да приеме, че и околните живеят с тайни, които едва ли не ги влудяват. Не намираше утеха дори във факта, че бе прекарал повечето си живот на възрастен, очаквайки с ужас катастрофи, които не се бяха състояли; понеже, по закона на вероятностите, все една ще се случи някой ден.
Замислил се бе, както винаги, за своето неизбежно демаскиране на връщане пеш от месарницата в два и половина, та осъзна къде всъщност се намира едва след като се стресна от глъчката от новото кафе. И ако не беше вече се изравнил с витрината на „Медният чайник“, сигурно щеше да пресече на отсрещната страна на площада, тъй като вече се страхуваше и от най-малката близост с Молисънови. Но в този миг видя през стъклото нещо, което го накара да се облещи.
Когато десет минути по-късно влезе в кухнята, Теса разговаряше по телефона със сестра си. Колин остави овнешкия бут в хладилника и с бодра крачка се изнесе нагоре по стълбите чак до таванската стая на Фатс. И като отвори със замах вратата, завари, както се и очакваше, безлюдна стая.
Вече не помнеше кога за последен път е идвал тук. Подът беше покрит с мръсни дрехи. При все че капандурата беше отворена, цареше някаква странна миризма. На бюрото на Фатс Колин съзря голям кибрит. Отвори го и установи, че е натъпкан с усукани картонени мундщуци. На бюрото до компютъра се въргаляше най-нахално пакет цигарени книжки „Ризла“.
Сърцето на Колин като че се свлече от гърдите му и се размаза върху червата му.
— Колин? — долетя от долната площадка гласът на Теса. — Къде си?