Един от кандидатите да представляват обществеността на нивото общински съвет е Колин Уол — заместник-директорът на обединено средно училище „Уинтърдаун“. На гласоподавателите вероятно ще им се стори любопитно да научат, че привърженикът на строгата дисциплина Уол е водил крайно необичаен въображаем живот. Господин Уол до такава степен се бои някоя ученичка да не го обвини в неуместно сексуално поведение, че на моменти му се е налагало да се откъсва от работата си, за да се успокои. Призрака може само да гадае дали господин Уол е опипвал някога седмокласничка. Но полетът на пламенните му представи подсказва, че и да не е — като нищо би го сторил.
Стюарт го е писал, мина й моментално през ума на Теса.
На струящата от монитора светлина лицето на Колин бе придобило мъртвешки цвят. Точно както си го представяше тя, че ще изглежда, ако получи удар.
— Колин…
— Фиона Шокрос сигурно се е разприказвала — прошепна той. Застигнала го бе катастрофата, от която толкова се боеше. Това бе краят на всичко. От години си представяше как ще се нагълта с приспивателно. И се запита дали ще намери достатъчно хапчета из къщи.
Изненадана за момент от споменаването на директорката, Теса се съвзе и каза:
— Но Фиона в никакъв случай… пък и тя не знае…
— Знае, че страдам от обсесивно-компулсивно разстройство.
— Да, но не знае какво… от какво се страхуваш…
— Вече знае — рече Колин. — Казах й, когато поисках да отсъствам по болест последния път.
— Но защо? — избухна Теса. — От какъв зор е трябвало да й разправяш?
— Исках да й втълпя колко важно ми е да отсъствам — призна почти смирено Колин. — Стори ми се, че е важно тя да знае колко сериозно е положението ми.
Теса успя да потуши желанието си да му се разкрещи. Сега й ставаше ясно защо Фиона се отнасяше към него и го споменаваше с едва прикрито отвращение; а пък тя все смяташе Фиона за корава, лишена от съчувствие личност.
— Така или иначе — рече, — Фиона според мен няма нищо общо…
— В пряк смисъл може и да няма — възрази Колин и прекара разтреперана ръка по изпотената си горна устна. — Но Молисън все трябва да е чул тая клюка отнякъде.
Не е Молисън. Написал го е Стюарт, убедена съм. Теса усещаше присъствието на сина им във всеки ред, във всяка думичка. И даже се учудваше как то може да остава скрито за Колин, как той не прави връзка между посланието и вчерашния скандал, с удара, който нанесе на сина си. Дори не е устоял на изкушението да прибегне до алитерация. Явно той е авторът и на останалите — и за Саймън Прайс, и за Парминдер. Теса се парализира от ужас.
Колин обаче изобщо не си мислеше за Стюарт. А си спомняше мисли, които притежаваха яркостта на спомени, на сетивни впечатления — осквернителни, срамни идеи: ръка, която сграбчва и стиска, докато си проправя път през нагъчкани млади тела; вик на болка, разкривено детско личице. И вечно повтаряният след това въпрос: В действителност ли го направи? Изпита ли удоволствие? Не можеше да си спомни. Знаеше само, че непрестанно си мисли за това, че го вижда как се случва пред очите му, че го усеща как се случва. Мека плът през тънка памучна блузка; хващане, леко стискане, болка и шок; оскверняване. Колко пъти ли? И той не знае. С часове наред се беше питал колко ли от дечицата са съзнавали какво върши той, дали са споделяли помежду си, колко време ще мине, преди да го разкрият.
И понеже не знаеше колко пъти е извършил това престъпление, а и си нямаше доверие, умишлено се товареше с всички онези преписки и папки, та да няма свободни ръце, с които да напада, докато върви по коридора. Затова и крещеше на щъкащите деца да се махнат от пътя му, да се пазят, докато минава той. Но все без полза. Винаги се намираше по някое изостанало дете, което да притича покрай него, да се отрие при разминаване, а той, с препълнените си ръце, почваше да си представя по какви други начини би могъл да осъществи непристоен допир с него: набързо изнесен настрани лакът, който да забърше минаващата гърда; стъпка встрани, която да осигури физически контакт; уж неволно протегнат крак, та чаталът на детето да влезе в допир с плътта му.
— Колин — каза Теса.
Но той отново се беше разридал; мощни хлипове разтърсваха едрото му непохватно тяло, а когато тя го прегърна и притисна лицето си о неговото, и нейните сълзи взеха да мокрят кожата му.
На няколко километра от тях, в „Хилтоп Хаус“ Саймън Прайс седеше пред чисто новия семеен компютър във всекидневната. Чувстваше се раздразнен, а на всичко отгоре и прецакан при вида на тръгналия с колелото Андрю, отиващ на новата си работа през уикендите при Хауърд Молисън, и при мисълта, че се беше видял принуден да плати нормалната пазарна цена за тоя проклет компютър. Откакто през онази нощ изхвърли откраднатия, Саймън изобщо не беше поглеждал уебсайта на общинския съвет, но, от дума на дума, му мина мисълта да провери дали постингът, заради който го бяха уволнили, е още там и дали може да бъде видян от някой бъдещ негов работодател.