Колин обаче завъртя глава. Стори й се, че в очите му бликнаха сълзи.
— Не мога, Минда.
— Можеш! Можеш, Колин! Длъжен си да се опълчиш против тях! Мисли си за Бари!
— Не мога… Съжалявам… Аз…
Издаде звук, като че се дави, и избухна в ридания. И в миналото беше плакал в кабинета й — от отчаяние, обременен от страха, който го натискаше през всеки ден от живота му.
— Ела — каза му тя най-спокойно, хвана го за ръка и го поведе към кухнята, където му връчи ролката салфетки и го остави да ридае до хълцане. — Теса у дома ли е?
— Отиде на работа — изпъшка и отри очи.
Върху кухненската маса лежеше покана за партито по случай шейсет и петия рожден ден на Хауърд Молисън; някой я беше скъсал на две по средата.
— И аз получих — рече Парминдер. — Преди да му се разкрещя. Чуй какво ще ти кажа, Колин. Гласуването…
— Не мога… — прошепна Колин.
— … ще им покаже, че не са ни победили.
— А те успяха — каза Колин.
Парминдер избухна в смях. Колин я зяпна за миг с отворена уста, после и той се разсмя — мощно, гръмовно, като лая на едър пес.
— Добре — обяви Парминдер. — Прогониха ни от работа и не желаем да си покажем носа от дома, но във всяко едно друго отношение ние сме си тип-топ, нали?
Колин сне очилата си, обърса мокрите си очи и се нахили.
— Тръгвай, Колин. Решена съм да гласувам за теб. Борбата тепърва започва. Та нали, след като избухнах и обявих пред целия съвет и пред местния печат, че Хауърд Молисън по нищо не се различава от най-обикновения наркоман…
За най-голямо нейно удоволствие той наново избухна в смях; не го бе чувала да се смее така от Нова година, с тази разлика, че тогава го разсмя Бари.
— … те забравиха да гласуват за изгонването на клиниката за наркомании от „Белчапъл“. Така че бъди така добър да си облечеш палтото и да тръгнеш с мен.
Колин престана да пръхти и да се кикоти. И се втренчи в огромните си длани, които се търкаха една в друга така, сякаш се мъчеше да отмие нещо.
— Нищо още не е приключило, Колин. Ти олицетворяваш една алтернатива. Хората не обичат Молисънови. Успееш ли да влезеш, ще подсилиш позицията ни. Моля ти се, Колин.
— Добре — каза той след известно време, шашнат от собствената си смелост.
Не им се наложи да вървят много; въздухът беше ясен, чист, а в ръката си всеки стискаше регистрационната си гласоподавателска карта. Оказаха се единствените гласуващи в Черковната зала. Отбелязаха с плътно кръстче името на Колин в бюлетината си и си тръгнаха с усещането, че са извършили малка пакост.
Майлс Молисън тръгна да гласува едва към обед. На излизане се спря на вратата на своя съдружник:
— Отивам да гласувам, Гав.
Гавин посочи притиснатата към ухото му телефонна слушалка; чакаше да го свържат с някого в застрахователното дружество на Мери.
— Ясно… Отивам да гласувам, Шона — обърна се Майлс към секретарката им.
Не беше излишно да им напомни, че се нуждае от подкрепата и на двама им. Слезе на бегом по стълбите и се отправи към „Медният чайник“, където, в кратката посткоитална размяна на думи, се бе разбрал да се чака с жена си, та да отидат заедно до Черковната зала.
Саманта прекара цялата сутрин у дома, след като повери магазина в ръцете на помощничката си. Не можеше да отлага до безкрайност момента, в който ще й се наложи да съобщи на Карли, че бизнесът им се е провалил и че Карли остава без работа, но не намери сили в себе си да й го каже точно преди уикенда и лондонския концерт. И изпита изблик на бяс, когато Майлс цъфна с развълнуваната си усмивчица.
— Татко няма ли да идва? — бяха първите му думи.
— Ще ходят, след като затворят — каза Саманта.
В залата завариха две възрастни жени в кабинките за гласуване. Саманта се загледа в трайно накъдрените им металносиви тилове, в дебелите им палта и още по-дебелите им глезени и си представи как самата тя ще изглежда след време. По-чепатата от двете възрастни дами забеляза на излизане Майлс, пусна му сияйна усмивка и го уведоми:
— Току-що гласувах за вас!
— Много ви благодаря! — каза ощастливеният Майлс.