— Да си справедлив ли?
Винаги си беше представял как всичко ще свърши в ураган от гняв, а ето че тя просто го гледаше със сълзи в очите как си облича палтото.
— Съжалявам — каза и излезе за последен път от дома й.
На тротоара го обзе прилив на радост и той се забърза към колата. Все пак щеше да успее още тази вечер да съобщи на Мери за застрахователното дружество.
Пета част
I
Освобождаване от отговорност
7.32 За определени видове изявления не се носи отговорност, ако бъде доказано, че са направени незлонамерено и в изпълнение на обществения дълг на направилото ги лице.
Тери Уидън беше свикнала да я зарязват. Първото и най-важно изоставяне бе от страна на майка й, която така и не се сбогува, а просто замина нанякъде с куфара си един ден, докато Тери беше на училище.
След като избяга на четиринайсетгодишна възраст, около нея се изредиха купища служители от „Социални грижи“ и домовете за безпризорни; някои от тях бяха свестни хора, но всички я оставяха в края на работното им време. А всяко ново заминаване добавяше тъничък нов пласт към образувалата се върху сърцевината й коричка.
В дома за безпризорни си беше намерила приятелки, но като навършиха шестнайсет, ги пуснаха и животът ги разхвърля. После срещна Ричи Адамс и му роди две деца. Две мънички розови същества, чисти и прекрасни като нищо друго на света; на всичко отгоре бяха излезли от самата нея, та в продължение на няколко бляскави часа в болницата, на два пъти, тя имаше чувството, че се е преродила.
Впоследствие обаче й ги отнеха и двете и тя никога повече не ги видя.
Бангър я заряза. Баба Кат я заряза. Почти всички си отиваха, почти никой не оставаше. Трябваше да е свикнала досега.
Когато редовната служителка от „Социални грижи“ се появи наново, Тери веднага попита:
— Къде е оная, д’угата?
— Кей ли? Тя само ме заместваше, докато бях болна. А къде е Лиъм? Пардон. Имам предвид… къде е Роби, нали така се казваше?
Тери хич не я обичаше тая Мати. Първо на първо, беше бездетна. Е, как може някоя, дето си няма деца, да те учи как да ги гледаш. Какво разбира тя от тия работи? Не че и Кей й харесваше чак пък толкова, но пък… Кей те караше да се чувстваш особено, както се чувстваше при Баба Кат, преди да я нарече „курва“ и да й каже, че не желае повече да я вижда… нищо, че и Кей, като другите, мъкнеше папки и дори беше поискала оная преатестация — Кей ти създава чувството, че иска да ти помогне истински, не само да те отметне по формулярите. И това Тери го усещаше. Но ето, че и нея вече я няма и надали изобщо се сеща за нас, мислеше си вбесена Тери.
В петък следобед Мати съобщи на Тери, че закриването на „Белчапъл“ вече е почти сигурно.
— Политическо решение е — каза отривисто. — Искат да икономисват средства, а метадоновото лечение не се радва на популярност в окръжния съвет. На всичко отгоре и Пагфърд иска да му освободят сградата. Но ти сигурно вече си го прочела в местния вестник.
Точно така приказваше понякога на Тери — заплесваше се по дребни приказки в стил „ох, сестро, нали и аз си патя от същото“ — от което Тери се дразнеше, понеже ги съпровождаше с въпроси от рода на това, дали Тери изобщо се сеща да храни сина си. В днешния случай обаче Тери се разстрои не от изказа й, а от казаното.
— Ама сериозно ли ще я закриват? — повтори.
— Натам вървят нещата — рече безгрижно Мати, — но теб това не те касае. Очевидно…
Тери три пъти бе почвала програмата към „Белчапъл“ и се чувстваше едва ли не у дома си в прашната преустроена черква с разделителните й стени и листовките по тях и с банята с неоновосиньо осветление (за да не можеш да си видиш вените и да се боднеш, докато си там). И въпреки това напоследък й правеше впечатление някаква промяна в начина, по който работещите там разговарят с нея. В началото всички очакваха тя пак да се провали, но след това взеха да й говорят така, както й говореше и Кей — сякаш съзнаваха, че сипаничавото й изгоряло тяло наистина се обитава от човешко същество.
— … Очевидно няма да е като сега, а ще получаваш метадона от джипито си — продължи да обяснява Мати. И запрехвърля листовете в раздърпаната папка, която представляваше държавното досие за живота на Тери. — Ти, доколкото виждам, се водиш към доктор Джаванда в Пагфърд, нали така? Пагфърд… От какъв зор трябва да ходиш чак до там?