— Защо трябваше да идваме тук? — стенеше Гая, давеше се и повръщаше в чинията. — Махни се от мен. Пусни ме. Мразя те, да ти… мразя те.
Кей гледаше спящото й лице и си спомняше за сладкото бебенце, което спеше до нея преди шестнайсет години. Сети се и за сълзите, които Гая проля, когато Кей се раздели със Стив, с когото осем години живяха на семейни начала. Стив редовно ходеше на родителските срещи на Гая и я беше научил да кара колело. Сети се и как си беше въобразявала (сега чак си даваше сметка колко наивна е била мечтата й, като онази на четиригодишната Гая да си има еднорог), че един ден ще се установят заедно с Гавин и тя най-сетне ще осигури на Гая постоянен пастрок плюс красив дом в провинцията. Колко отчаяно бе преследвала този приказен щастлив край, този живот, към който Гая винаги щеше да иска да се върне; понеже заминаването на дъщеря й се носеше към Кей със скоростта на метеорит, а за самата нея загубата на Гая щеше да е катастрофа, която ще разбие целия й свят.
Бръкна под юргана и хвана ръката на Гая. Допирът до топлата плът, на която самата тя неумишлено бе вдъхнала живот, я докара до сълзи, до тих, но буен плач, от който матракът се разтресе.
На най-долния край на „Чърч Роу“ Парминдер Джаванда облече палто върху нощницата и отнесе чашата си с кафе в задната градина. Седна под ледените лъчи на слънцето върху дървената пейка и забеляза, че започва един прекрасен ден, но връзката между очите и сърцето й нещо се губеше. Онова, което тегнеше на гърдите й, превръщаше всичко наоколо в мъртвило.
Самата новина, че Майлс Молисън е спечелил овакантеното от Бари място в общинския съвет, не я изненада, но когато видя стегнатото съобщение на уебсайта, изпита нов изблик на лудостта, която я бе обзела по време на последното заседание — порив да се хвърли в атака, заменен за нула време от потискаща безнадеждност.
— Реших да си подам оставката от съвета — каза на Викрам. — Няма никакъв смисъл.
— Но нали ти беше интересно.
Беше, но само докато и Бари участваше. В днешното утро, сред цялата тази тишина и покой, не й беше никак трудно да си представи дребния мъж с рижавата брадичка; тя го превишаваше на ръст с половин глава. Никога не беше изпитвала и грам физическо привличане към него. Но пък какво значи да обичаш в края на краищата?, замисли се Парминдер и видя как лек повей размърда високия жив плет от лейланди около просторната задна градина на семейство Джаванда. За обич ли става дума, когато някой е запълнил огромната празнота в душата ти едва след като си е отишъл?
Но пък обичах да се смея, размишляваше Парминдер. А сега този смях ми липсва.
И тъкмо споменът за смеха отприщи най-сетне сълзите й. Потекоха по носа и закапаха в кафето, където пробиваха бързо заличаващи се малки дупчици от куршуми. Плачеше, понеже вече май нямаше поводи за смях, а и защото предната вечер, на фона на далечното празнично думкане от диското в Черковната зала, Викрам подхвърли:
— Искаш ли идното лято да посетим Амритсар?
Златният храм — висшето светилище на религията, която му беше безразлична. Мигновено усети какво има предвид Викрам. За пръв път в живота си разполагаше със свободно, празно време. Нито един от двама им не можеше да предскаже какво ще е решението на БМС по повод нарушените от нея етични норми спрямо Хауърд Молисън.
— Мандип смята, че се е превърнал в капан за туристи — отряза го с един замах тя.
Кое ме накара да му отговоря по този начин?, чудеше се Парминдер, разревана като никога дотогава в градината над изстиващото в ръката й кафе. За децата ще е полезно да видят Амритсар. А и неговото бе просто израз на загриженост. Защо не казах „да“?
Имаше неясното усещане, че с отхвърлянето на Златния храм е извършила някакво предателство. И през сълзите й се яви лотосовидният купол на светилището, отразен в неподвижна водна повърхност, светъл като пчелен мед на фона на белия мрамор.
— Мамо.
Не беше забелязала кога Сухвиндер прекоси ливадата по джинси и свободно падаща тениска. Парминдер обърса набързо лице и погледна с присвити очи застаналата с гръб към слънцето Сухвиндер.
— Не ща да ходя на работа днес.
А Парминдер реагира мигновено, в същия онзи дух на автоматично противопоставяне, който я бе накарал и с Амритсар да не се съгласи:
— Поела си ангажимент, Сухвиндер.
— Не съм добре.