VIII
На Саманта така й се пикаеше, че нямаше как да не излезе по някое време от стаята за гости. В банята така се нагълта със студена вода от чешмата, че взе да й се повдига, взе два парацетамола от шкафчето над умивалника и се завря под душа.
Облече се, без да се погледне в огледалото. През цялото време се ослушваше да прецени по някой шум къде в момента се намира Майлс, но къщата беше абсолютно притихнала. Сигурно е закарал Лекси нанякъде, да я махне от пияната й, похотлива майка — похитителка на малолетни…
(— В един клас беше с Лекси! — изсъска й Майлс, след като останаха сами в спалнята им.
А тя само го изчака да се отмести от вратата, че да я отвори рязко и да хукне към гостната стая.)
Повдигането и огорчението я заливаха на редуващи се вълни. Искаше й се да забрави, да е била изгубила съзнание, но не й излизаше от главата образът на оня младеж, когато му се нахвърли… и все още усещаше притиснатото о нея тяло — слабо, младо…
Ако се беше случило с Викрам Джаванда, все щеше да се измъкне с известно достойнство… Но сега имаше нужда от кафе. Не може да стои в тая баня до безкрай. Но на извръщане към вратата се мерна в огледалото и смелостта насмалко да я зареже. Лицето й бе подпухнало, клепачите — клепнали, а бръчките по лицето й бяха станали още по-дълбоки от притеснението и обезводняването.
Божичко, какво ли си е помислил за мен…
В кухнята завари вече седналия Майлс. Без изобщо да го погледне, се запъти право към шкафа с кафето. Но не успя дори дръжката да хване, когато той я изпревари:
— Тука има малко.
— Благодаря — измърмори и си наля от кафеварката, като избягваше да срещне погледа му.
— Изпратих Лекси у нашите — каза Майлс. — Налага се да си поговорим.
Саманта седна на другия стол.
— Говори — рече му.
— Говори! Само това ли можеш да кажеш?
— Ти каза, че искаш да си поговорим.
— Снощи — подхвана Майлс, — на рождения ден на баща ми, тръгнах да те търся и те заварих да се натискаш с шестнайсетгодишен…
— Е, все пак е на шестнайсет — вметна Саманта. — Извън закрилата на закона. Поне един плюс.
Гледаше я втрещен.
— И ти намираш това за смешно? Ако ти мен ме беше заварила толкова пиян, че да не съзнавам…
— Много добре съзнавах — уточни Саманта.
Категорично отказваше да се прави на Шърли — да покрива всичко с дантелената покривчица на учтивата фикция. Държеше да е откровена, а освен това желаеше да пробие дебелия слой самодоволство, през което вече не можеше да види оня млад мъж, в който навремето се беше влюбила.
— Кое по-точно съзнаваше? — попита Майлс.
Толкова очебийно очакваше от нея смут и разкаяние, че тя насмалко да избухне в смях.
— Осъзнавах, че се целувам с него — каза.
Той не откъсваше очи от нея, а смелостта й постепенно се изпари, тъй като знаеше какво ще последва.
— Ами ако те беше заварила Лекси?
Саманта нямаше отговор на този въпрос. Мисълта, че Лекси може да научи за станалото, щеше да я накара да побегне и никога да не се върне… ами ако младежът й каже? Нали са били съученици. Не биваше да забравя що за място е Пагфърд…
— Какво, по дяволите, ти става? — попита Майлс.
— Чувствам се… нещастна — отговори Саманта.
— Защо? — И веднага добави: — Заради магазина ли? Това ли те мъчи?
— Донякъде. Писна ми да живея в Пагфърд. Писна ми да живея покрай родителите ти. А понякога — изрече бавно — ми писва и от това, да се събуждам до теб.
Но той, вместо да се вбеси, най-спокойно я запита:
— Какво искаш да кажеш? Че вече не ме обичаш ли?
— Не знам — отвърна Саманта.
Така, с разкопчано най-горно копче на ризата, й се видя позаслабнал. И си даде сметка, че отдавна не беше мяркала познатия й и уязвим човек, който обитаваше застаряващото тяло на отсрещната страна на масата. При това той още ме желае, зачуди се сама на себе си, като се сети за сбръчканото лице в огледалото горе.
— Но през онази нощ, когато почина Бари Феърбрадър, се радвах, че още си жив. Май сънувах, че си умрял, а като се събудих, само аз си знам колко се зарадвах, като те чух да дишаш.
— И само… само толкова ли имаш да ми кажеш? Че се радваш, задето съм жив?
Явно, беше сбъркала, като реши, че не се е ядосал. Изглежда, е бил изпаднал в шок.