— Разбрах, че Майлс е спечелил мястото на Бари — каза тя. — Данданията от празненствата чак тук се чуваше снощи.
— Освен това беше и на Хауърд… да, точно така — каза Гавин.
— Което ще рече, че съвсем скоро Пагфърд ще се отърве от „Фийлдс“ — отбеляза тя.
— Натам вървят нещата.
— А сега, след като и Майлс е в съвета, ще им е много по-лесно да закрият и „Белчапъл“.
На Гавин му трябваше да се напъва при всяко споменаване на името да се сети какво точно беше това „Белчапъл“; тези въпроси изобщо не го вълнуваха.
— Предполагам.
— С което се слага край на всички стремежи на Бари — заключи тя.
Сълзите й бяха пресъхнали и по бузите пак се появи силната ядна руменина.
— Знам — каза той. — Жалко.
— Аз обаче не знам — възрази тя, все още зачервена и гневна. — Откъде накъде ще е длъжен Пагфърд да покрива разходите на „Фийлдс“? Бари винаги гледаше на тези неща едностранно. И смяташе, че всички във „Фийлдс“ са като него. Мислеше, че и Кристъл Уидън е като него, но излезе неправ. Така и не му мина през ум, че хората от „Фийлдс“ може да са щастливи там, където са.
— Да — рече Гавин, изпаднал във възторг от това, че тя изразяваше несъгласие с Бари, и от чувството, че сянката на гроба му най-после се е вдигнала от помежду им. — Напълно те разбирам. Особено като знам какво се говори за Кристъл Уидън…
— Той на нея й отделяше повече време и внимание, отколкото на собствените си дъщери — продължи Мери. — А тя и едно пени да не даде за венеца. Момичетата ми казаха. Целият отбор събрал пари, освен Кристъл. И на погребението му не пожела да дойде, след всичко, което направи за нея.
— Ами да, това показва…
— Извинявай, че ти ги приказвам тия работи, но не ми излизат от акъла — беснееше тя. — Не мога да си избия от главата мисълта, че той сигурно би искал аз сега да се занимавам с проклетата му Кристъл Уидън. Не мога да го преживея. През целия последен ден от живота си имаше главоболие, но изобщо не му обърна внимание заради оная проклета статия!
— Знам — каза Гавин. — Знам. Според мен — рече с чувството, че опипва с крак стар въжен мост — това май е нещо типично у мъжете. И Майлс е същият. Саманта дума не даваше да се издума да се кандидатира за съвета, но той изобщо не й обърна внимание. Как да ти кажа? Някои мъже имат нужда да изпитват поне малко власт…
— Бари въобще не го вълнуваше властта — заяви Мери и Гавин бързо би отбой.
— Не, нямах това предвид. Той, Бари…
— Просто не можеше да се спре. Смяташе, че всички са като него и че ако им подадеш навреме ръка, ще започнат да стават по-добри.
— Ъхъ — потвърди Гавин. — Но въпросът е, че и други хора се нуждаят от помощ — тези у дома…
— Точно така! — рече Мери и пак ревна.
— Мери — стана от стола си Гавин, мина откъм нейната страна (стъпил вече с цялото си тегло върху моста, с примес от паника и очакване), — не мислех да ти го казвам… още е рано… прекалено рано е да се говори така… но все някога ще срещнеш друг.
— На четирийсет — ридаеше Мери, — с четири деца…
— Мъже колкото щеш — подхвана той, но се усети овреме; не биваше да й внушава, че има кой знае колко избор. — Подходящият човек — поправи се — няма да се притеснява от това, че имаш деца. Пък и те са толкова добри деца… всеки би ги поел с радост.
— Ох, страшно си мил, Гавин — отново попи очи тя.
Той я прегърна с една ръка, а тя не се отдръпна. Мълчаха, докато тя си издуха носа, после Гавин усети как тя се стегна и се накани да се отдръпне.
— Мери…
— Кажи?
— Не мога повече… Мери… аз имам чувството, че съм влюбен в теб.
За няколко секунди изживя славната гордост на парашутиста, отблъснал се от твърдия под в безбрежното пространство.
След което тя съвсем се отдръпна.
— Но, Гавин, аз…
— Забрави, че изобщо съм казал такова нещо — замънка той глупаво. — Дай просто да забравим.
— А пък аз си мислех, че ме разбираш.
Усети в думите й упрека, че е трябвало да се досети за невидимата броня на скръбта, в която се е обвила и на която е разчитала да я пази.
— Напълно те разбирам — излъга я. — И нямаше изобщо да ти го казвам, ако…