Лицето му бе мораво и очите му бяха изскочили. От устните му се долавяше слабо хриптене. Едната му ръка драпаше по гръдния му кош. Горнището на пижамата му се беше набрало нагоре и Шърли видя тъкмо онова петно зачервена кожа с разчесана коричка, в което възнамеряваше да забие иглата.
В погледа на Хауърд се съдържаше няма молба.
Шърли се облещи от ужас и хукна от стаята. Първо скри „Епипена“ в кутията с бисквити; после го извади оттам и го навря зад готварските си книги.
Втурна се обратно във всекидневната, грабна телефона и набра 999.
— Ало, Пагфърд? За „Орбанк Котидж“ ли се обаждате? Нашите хора са на път към вас.
— Ох, благодаря ви. Слава богу — каза Шърли и насмалко да затвори, но се усети какво е казала и изпищя: — Не, не, тук не е „Орбанк Котидж“…
Но операторът беше прекъснал връзката, та й се наложи повторно да го набере. В паниката си успя да изпусне слушалката. На мокета до нея хриповете на Хауърд ставаха все по-слаби и по-слаби.
— Не сме „Орбанк Котидж“ — викна. — Обаждам се от „Евъртри Кресънт“ трийсет и шест. Съпругът ми получи сърдечен удар…
XV
На „Чърч Роу“ Майлс Молисън излетя от дома си по чехли и хукна на спринт по стръмния нанадолен тротоар към „Старият дом на свещеника“ на ъгъла. С лявата си ръка заблъска по плътната дъбова врата, а с дясната се мъчеше да набере номера на жена си.
— Да, моля? — попита го отворилата Парминдер.
— Баща ми — изрече запъхтяно Майлс, — … пак удар… мама викна линейка… ще можеш ли да дойдеш? Моля ти се, ела!
Парминдер се извърна рязко към вътрешността на къщата и в ума си вече беше грабнала докторската си чанта, но изведнъж се закова на място:
— Не мога, Майлс. Спряха ме от работа. Няма как.
— Не си прави майтап… моля ти се… линейката ще дойде чак след…
— Не мога, Майлс.
Заряза я и хукна навън през портата. И видя Саманта да приближава къщата им по градинската алея. Извика я с треперещ глас и тя изненадана се извърна. В началото си помисли, че самата тя е причината за паниката му.
— Татко… припадна… чакаме линейка… оная проклета Парминдер Джаванда отказва да дойде…
— Боже мили — рече Саманта. — О, божичко.
Втурнаха се към колата и той подкара нагоре по пътя, както си беше по чехли, а Саманта — по сабото, което й беше направило плюски по нозете.
— Чуй, Майлс! Сирена! Вече са тук…
Но като свърнаха по „Евъртри Кресънт“, там нямаше никой, а и сирената заглъхна нанякъде.
На ливада, намираща се на километър и половина от там, Сухвиндер Джаванда повръщаше под една върба нагълтаната речна вода, а в това време възрастна дама притискаше към тялото й одеяла, които бяха станали толкова мокри, колкото и дрехите на Сухвиндер. Наблизо до тях човекът с кучето, който бе издърпал Сухвиндер за косите й от реката, се беше привел над едно малко, безжизнено телце.
Сухвиндер беше останала с чувството, че Роби се гърчи в обятията й, но дали не се беше заблудила от жестокото теглене на водите, които се мъчеха да й го отнемат? Добра плувкиня беше, но Ор успя да я повлече към дъното, да я подмята накъдето си поиска. Понесе я отвъд завоя, захвърли я към сушата, тя успя да нададе нещо като вик и да види как онзи с кучето се затича към нея по брега…
— Няма смисъл — каза мъжът, който от двайсет минути се мъчеше да свести телцето на Роби. — Отиде си малкият.
Сухвиндер изви и се свлече на мократа пръст и взе бясно да се тресе при звука на приближаващата сирена, която беше закъсняла.
На „Евъртри Кресънт“ парамедиците се мъчеха да качат Хауърд на носилката; наложи се Майлс и Саманта да им помогнат.
— Ти върви с татко, ние ще дойдем с колата — викна Майлс на Шърли, която стоеше като втрещена и не проявяваше никакво желание да влезе в линейката.
Морийн, току-що изпратила и последния клиент от „Медният чайник“, стоеше на прага и се ослушваше.
— Много сирени — подметна през рамо на каталясалия Андрю, който бършеше масите. — Трябва да е станало нещо.
И пое дълбоко въздух, сякаш се мъчеше да усети дъха на бедата в тихия следобеден въздух.
Шеста част
I
Недостатъци на доброволческите органи