Но за изненада на задрямващата Сухвиндер, повече не отвориха дума за Хауърд Молисън. Продължиха само да й галят ръцете и много скоро след това тя заспа.
В противоположния край на сградата, в занемарена на вид боядисана в синьо стая с аквариум в единия ъгъл, Майлс и Саманта седяха от двете страни на Шърли и чакаха вести от операционната. Майлс все още беше по домашните си чехли.
— Не мога да повярвам, че Парминдер Джаванда ми отказа — рече за енти път Майлс с дрезгав глас. Саманта стана, мина покрай Шърли и обгърна с две ръце Майлс, после го целуна по гъстата, взела да се прошарва леко коса и вдъхна познатия й аромат.
— Ни най-малко не се изненадвам — отвърна пискливо Шърли, сякаш някой я беше стиснал за гърлото. — Изобщо. Абсолютно възмутително.
От досегашния й живот и досегашните й убеждения само това й бе останало: възможността да напада познати цели. Шокът й беше отнел почти всичко друго: не знаеше вече нито в какво да вярва, нито на какво да се надява. Човекът на операционната маса не беше онзи, за който мислеше, че се е омъжила. Ох, защо не може да се върне сега към онова щастливо състояние на сигурност, преди да беше прочела оня отвратителен постинг…
Май ще е най-добре да закрие целия уебсайт. Изобщо да премахне форума. Иначе току-виж призракът се върнал и пак повторил това грозно нещо…
Идеше й на мига да се прибере и да изключи сайта; и в същото време да унищожи веднъж завинаги и оная спринцовка „Епипен“…
Той я видя… Знам, че я видя…
Макар че аз нямаше никога да го направя, ако трябва да съм честна. В никакъв случай. Просто бях разстроена. Но това не значи, че щях да посегна…
Ами ако Хауърд оцелее и първите му думи са: „Като ме видя, тя побягна от стаята. Но не викна веднага линейка. Ами се върна с една огромна игла…“.
Тогава ще кажа, че е получил увреждане на паметта, каза си предизвикателно Шърли.
А ако умре…
До нея Саманта прегръщаше Майлс. Шърли се подразни; та нали тя трябва да е в момента в центъра на вниманието; нима онзи, който се бори за живота си на горния етаж, не е нейният съпруг? Беше си пожелала да е като Мери Феърбрадър — обект на коткане и възхищение, трагична героиня. А не каквото ставаше в момента на практика…
— Шърли?
В стаята влезе забързана Рут Прайс, в сестринска униформа, с изписано по слабото й лице съчувствие.
— Току-що научих… и реших да дойда… ох, какъв ужас, Шърли. Страшно съжалявам.
— Рут, скъпа — изправи се Шърли и се остави да бъде прегърната. — Колко мило от твоя страна. Колко мило.
Приятно й стана да представи своята медицинска приятелка на Майлс и Саманта и да приеме пред очите им съчувствието й — да опита поне мъничко от вдовството така, както тя си го представя…
Рут обаче трябваше да се връща на работа, та на Шърли й се наложи да седне отново на пластмасовия си стол с неудобните си мисли.
— Ще се оправи — говореше тихичко Саманта на склонената върху рамото й глава на Майлс. — Убедена съм. И миналия път успя.
Шърли наблюдаваше как малките неонови рибки се стрелкат насам-натам из аквариума. На нея й трябваше миналото да промени; бъдещето бе празна страница.
— Някой сети ли се да се обади на Мо? — попита след време Майлс и обърса с опакото на едната ръка лицето си, а с другата стискаше бедрото на Саманта. — Мамо, дали да не…?
— Не — отвърна рязко Шърли. — Ще чакаме… докато се изясни положението.
Горе, в операционната, тялото на Хауърд Молисън преливаше извън краищата на масата. Широко разтвореният му гръден кош разкриваше на показ руините, останали след ръкоделието на Викрам Джаванда. Деветнайсет души се трудеха да ликвидират щетите, а машините, към които бе подкачен Хауърд, издаваха тихи, неумолими звуци, които потвърждаваха, че все още е жив.
Далече по-долу, в недрата на болницата, телцето на Роби Уидън лежеше замразено и бяло в моргата. Него никой не го беше съпроводил дотук и никой не му дойде на свиждане в хладилната му камера.
III
Андрю отказа да го откарат обратно до „Хилтоп Хаус“, така че в колата бяха само Теса и Фатс, при което Фатс заяви:
— Не ща да вървя у дома.
— Добре — отвърна Теса и подкара, като в същото време разговаряше по телефона с Колин: — Да, с мен е… Анди го намери. Прибираме се след малко… Да… Разбира се…
По лицето на Фатс се стичаха сълзи; тялото му не го слушаше; точно като в оня случай с топлата урина, дето се беше стекла по крака в чорапа му, когато Саймън Прайс го накара да се напикае. Топлите солени ручейчета преливаха по брадата върху гърдите му, където тропаха като дъждовни капки.