Изглежда, и леля й Черил бе чула за случилото се, понеже характерният й пронизителен крясък успя да пробие през двете врати ведно с писъците на Тери и да стигне до ушите на Кристъл:
— Отваряй ма, кучко ниедна! Дай на майка ти да те види!
Крещяха и полицаите в стремежа си да накарат двете жени да млъкнат. Кристъл никога през живота си не се беше бола, но много пъти беше гледала. Знаеше какво е дракар и как се прави макет на вулкан, как се нагрява лъжичката, как се попива разтвореният хероин с миниатюрно топченце памук, което служи за филтър при пълненето на спринцовката. Известно й бе, че вена най-лесно се цели на сгъвката на лакътя и че иглата трябва да е максимално успоредна на кожата. Освен дето беше чувала безброй пъти, че бодящите се за пръв път не могат да поемат толкова големи дози, колкото пристрастените, а това я радваше, понеже тя ни най-малко не искаше да поема.
Роби умря, а вината си беше изцяло нейна. В желанието си да го спаси, го уби. Пръстите й вършеха онова, което трябваше, а в ума й прелитаха отделни образи. Господин Феърбрадър тича по анцуг по брега на гребния канал, където осморката тренира. Лицето на Баба Кат, освирепяло от болка и обич. Роби я чака на прозореца на приемните си родители, неестествено чист, и подскача от вълнение, като я вижда да приближава входната врата…
Чуваше как през процепа за писмата на входната врата полицаят я моли да не върши глупости, а полицайката се мъчи да укроти Тери и Черил.
Иглата влезе мазно във вената на Кристъл. Натисна буталото с все сила, с надежда и без съжаление.
Докато дойдат Кей и Гая, докато полицията реши да влезе с взлом, Кристъл Уидън бе успяла да постигне единствената си амбиция: да се събере с братчето си там, където никой нямаше да може да ги раздели.
Седма част
Подпомагане на бедните
13.5 Даровете в помощ на бедните… са израз на щедрост, а дарът към бедните е щедър дори тогава, когато по случайност е от полза и на богатите…
Близо три седмици след като сирените бяха разбудили сънливия Пагфърд, в едно слънчево априлско утро Шърли Молисън стоеше сама насред стаята си и гледаше с присвити очи отражението в огледалните врати на гардероба си. Нанасяше последни корекции на роклята преди станалото й ежедневно пътуване до „Саутуест Дженерал“. Токата на колана влезе малко по-трудно в дупката, отколкото преди две седмици, сребристата й коса се нуждаеше от подстригване, а гримасата й срещу нахлуващото в стаята слънце можеше да се възприеме просто и като изражение на настроението й.
Колко години вече бе минавала напред-назад по коридорите с количката на болничната библиотека или понесла болнични картони и букети цветя, но нито веднъж не й беше минало и през ум, че някой ден и тя може да е една от тези нещастни клети женици, насядали покрай леглата, с изскочил от коловозите живот, с победени и обезсилени съпрузи. Хауърд не беше успял да повтори бързото си възстановяване от преди седем години, та си оставаше вързан към писукащите машини — затворен в себе си и немощен, с неприятен цвят на лицето, вкиснато зависим. За да си почине от тъжния му поглед, от време на време се преструваше, че й се ходи до тоалетната.
Ако се случеше в болницата да дойде с нея и Майлс, тя му поверяваше изцяло говоренето на Хауърд и той много успешно изнасяше своя равномерен монолог от пагфърдски новини. Самата тя се чувстваше далече по-добре — и по-видима, и по-защитена — когато редом с нея по ледовитите коридори крачеше високият Майлс. Той винаги успяваше да каже по някоя и друга блага дума на разминаващите се с тях сестри, прикрепяше ръката й при качване и слизане от колата и успя да възстанови у нея усещането, че е рядко срещащо се същество, заслужаващо грижи и внимание. Но тъй като Майлс не можеше да идва всеки ден, правеше нещо, което ужасно дразнеше Шърли — пращаше Саманта да я придружава. Което беше съвсем различно, що се отнася до Шърли, макар Саманта да бе сред малкото хора, които успяваха да породят усмивка върху празното мораво лице на Хауърд.
Изглежда, и никой друг не съзнаваше колко ужасна бе тишината у дома. След като лекарите съобщиха на семейството, че възстановяването на Хауърд можеше да трае с месеци, Шърли се беше надявала, че Майлс ще я покани да се пренесе в свободната стая на просторната къща на „Чърч Роу“ или че поне ще идва да преспива от време на време в бунгалото. Но се озова съвсем зарязана, ако не се броят трите болезнени дни, през които трябваше да играе ролята на домакиня пред гостуващите й Пат и Мели.