Никога не бих го направила, увещаваше се тя по навик в тихите нощи, когато сън не я ловеше. Изобщо не възнамерявах такова нещо. Просто бях разстроена. Никога не бих го направила.
Зарови „Епипена“ на Андрю, сякаш бе трупчето на някакво малко същество, под къщичката за птици в градината. Но присъствието на спринцовката продължаваше да я мъчи. Дали да не вземе да я изрови някоя тъмна нощ преди деня за събиране на боклука и да я пусне скришом в кофата на съседите?
Хауърд не беше споменал досега за спринцовката — нито на нея, нито на друг. Не я и попита защо бе побягнала, като го видя.
Най й олекваше, когато почнеше да излива порои от хули върху онези, които, по нейно непоколебимо мнение, бяха причинили цялото бедствие на семейството й. На първо място, естествено, бе Парминдер Джаванда заради коравосърдечния й отказ да обслужи Хауърд. Непосредствено след нея бяха двамата тийнейджъри, отклонили със своята отвратителна безотговорност линейката, която иначе сигурно щеше да стигне по-рано до Хауърд.
Вторият аргумент може би издишаше леко, но беше някак си злободневно да се корят Стюарт Уол и Кристъл Уидън, за която цел в непосредствения кръг около Шърли се намираха предостатъчно желаещи слушатели. Да не говорим, че, както се бе изяснило, през цялото време ролята на Призрака на Бари Феърбрадър се изпълнявала от сина на двамата Уол. Направил самопризнания пред родителите си, а те лично се бяха обадили по телефона на жертвите на злобата му, за да им поднесат извиненията си. Самоличността на Призрака се разчу бързо сред по-широката общественост, а в съчетание със знанието, че носи съвместна отговорност за удавянето на тригодишно дете, превърна хуленето на Стюарт и в дълг, и в удоволствие.
Шърли бе по-яростна от всеки друг в изказванията си. Всяко нейно изобличение бе изпълнено със свирепост и представляваше не само постепенно прогонване на родството и възторга, които бе изпитвала спрямо Призрака, но и отрицание на отвратителния му последен постинг, който — поне засега — никой не си признаваше да е чел. Нито един от двамата Уол не й беше позвънил да й се извини, но в случай че младежът го споменеше някой ден пред родителите си или някой зачекнеше темата, тя бе в постоянна бойна готовност да нанесе последния сразяващ удар върху репутацията на Стюарт:
„О, да, ние с Хауърд сме напълно наясно по въпроса — възнамеряваше да произнесе с ледено достойнство Шърли — и аз съм дълбоко убедена, че именно шокът му докара инфаркта.“
Беше дори репетирала да го произнася на глас в кухнята.
Въпросът дали Стюарт Уол наистина е знаел нещо за съпруга й и Морийн беше позагубил своята злободневност, тъй като Хауърд очевидно не беше в момента в състояние да я посрами по такъв начин, надали изобщо някога щеше да е способен на подобно нещо, а и никой, изглежда, не сплетничеше. И макар тишината, която предлагаше на Хауърд по време на неизбежното им усамотяване, да съдържаше поне мъничко усещане за взаимни обвинения, тя се беше оказала способна да посрещне с много по-голямо самообладание перспективата за продължителната му неспособност и отсъствие от дома, отколкото бе предполагала допреди три седмици.
На вратата се позвъни и Шърли побърза да отвори. На прага стоеше Морийн, едва крепейки се върху изключително неуместните високи токчета и облечена в нещо в крещящ аквамарин.
— Здравей, скъпа, заповядай — каза Шърли. — Сега ще си взема чантата.
И с Морийн да отиде до болницата, беше за предпочитане, отколкото да ходи сама. Морийн ни най-малко не се притесняваше от мълчанието на Хауърд: крякаше си безспир, с което позволяваше на Шърли да си седи спокойно, да се усмихва с котешката си усмивка и да си почива. Във всеки случай, откакто бе поела временно контрол върху дела на Хауърд в бизнеса, Шърли си намираше предостатъчно начини да си отмъщава за по-трайните си подозрения с леки пляскания през ръцете под формата на несъгласие с всяко взето от Морийн решение.
— Знаеш ли какво става долу по пътя? — попита Морийн. — В „Архангел Михаил“? Погребват децата на Уидън.
— Тук! — възкликна ужасената Шърли.
— Разправят, че хората били събрали необходимите средства — разправяше Морийн, преливаща от клюки, които някак си бяха убягнали на Шърли при всичкото й сноване между болницата и дома й. — Не ме питай кои. Но не очаквах все пак родата им да стигне дотам, че да ги зарови до реката, нали така?