— Гавин е — каза на майка си.
— Аз не съм го търсила! — прошепна й Кей и пое телефона с трепета на ученичка.
— Здрасти — каза Гавин. — Какво правиш?
— Тръгнала съм на погребение — отговори Кей, без да откъсва очи от дъщеря си. — На двете деца Уидън. Така че с нищо не мога да се похваля.
— О, боже мой — каза Гавин. — Не знаех, че е днес.
Мярнал бе познатото му фамилно име в „Ярвил енд Дистрикт Газет“ и подтикван от някакъв появил се най-после смътен интерес, си беше купил броя. Мина му през ума, че може и да е минал покрай мястото, където са били тийнейджърите и момченцето, но нямаше спомен да е видял Роби Уидън.
Последните две седмици се бяха оказали особено необичайни за Гавин. Взел бе да усеща все по-силно липсата на Бари. И сам не можеше да разбере какво става с него: вместо да се потопи в нещастие след отказа на Мери, мечтаеше да може да изпие по бира с мъжа, чиято жена бе искал да си присвои… (На отдалечаване тогава от къщата й си беше измърморил под носа: „Така става, като се мъчиш да откраднеш живота на своя най-добър приятел“, и изобщо не беше усетил грешката на езика.)
— Та си мислех — рече, — дали не ти се ще да пийнем по едно по-късно?
Кей насмалко да се изсмее.
— Е, и какво? Би ли ти дузпата тя?
И подаде на Гая слушалката да я остави на място. Излязоха забързани от дома и почти на бегом стигнаха до края на улицата, после прекосиха площада. Но през всичките десет крачки, с които минаха пред витрината на „Медният чайник“, Гая държа майка си за ръка.
Пристигнаха в момента, в който катафалките се показаха от горния край на пътя и влязоха забързано в гробището, а онези, които трябваше да носят ковчезите, се нареждаха на тротоара.
(— Махни се от тоя прозорец — заповяда Колин Уол на сина си.
Но Фатс, комуто отсега нататък се налагаше да живее с мисълта какъв голям страхливец е, се приближи още повече към стъклото с надеждата да докаже, че поне това ще може да понесе…
Ковчезите преминаха пред тях в големите автомобили с черни стъкла: първият беше толкова яркорозов, че дъхът му спря, а вторият беше съвсем мъничък и лъщеше в бяло…
Колин не успя да застане навреме пред Фатс, за да го опази, но все пак затвори завесите. В мрачната позната му всекидневна, в която Фатс беше признал пред родителите си, че именно той е разкрил пред света ужасното заболяване на баща му — където бе признал и всичко останало, което му бе минало през ума, с надеждата да ги убеди, че е луд и болен; където се бе постарал да струпа отгоре си толкова много вина, че да ги предизвика да го пребият или наръгат, и изобщо да извършат всичко онова, което според него заслужаваше — Колин положи кротко длан върху гърба на своя собствен син и го насочи встрани, към окъпаната от слънцето кухня.)
Пред „Архангел Михаил и Вси Светии“ мъжете се готвеха да пренесат ковчезите по черковната алея. Сред тях беше и Дейн Тъли — с обица и самоделен татус на паешка мрежа по врата и в тежък черен балтон.
Семейство Джаванда чакаше заедно с Кей и Гая Бодън в сянката на тиса. Около тях се навърташе Андрю Прайс, а Теса Уол стоеше на известно разстояние бледа и с каменно лице. Останалите опечалени бяха оформили отделна фаланга пред вратите на черквата. Едни гледаха измъчено, но и с предизвикателство, други имаха отчаяния вид на хора, които са се предали; неколцина бяха в евтини черни облекла, но мнозинството бяха по джинси и анцузи, а едно момиче дори беше дошло по подкъсена отдолу тениска, изпод която надничаше вкараният с пиърсинг на пъпа й пръстен и отразяваше слънцето при всяко нейно движение. На ярката светлина по пътеката минаваха бляскавите ковчези.
Яркорозовият ковчег на Кристъл беше избран от Сухвиндер Джаванда, която бе убедена, че Кристъл точно такъв би си пожелала. Сухвиндер се бе нагърбила и с почти всичко останало: организация, избор, увещаване. Парминдер не преставаше да наблюдава изкосо дъщеря си и да си намира извинения да я пипа: махаше косата от очите й, оправяше якичката й.
Така както Роби бе излязъл от реката пречистен и оплакван от цял Пагфърд, и Сухвиндер Джаванда, рискувала живота си, за да спаси детето, се бе превърнала в героиня. Като се почне със статията за нея в „Ярвил енд Дистрикт Газет“, мине се през обявеното на всеослушание намерение на Морийн Лоу да я предложи за специална награда от полицията и се стигне до посветеното на нея слово на директорката от подиума пред общоучилищното събрание — за пръв път Сухвиндер разбра какво значи да засенчиш брат си и сестра си.