В продължение на близо двеста години господарската къща се бе предавала гладко от едно поколение аристократи от рода Суитлъв на следващото, до окончателното отмиране на фамилията в началото на миналия век. Така че единствените останали спомени за дълготрайната връзка между Суитлъв и градчето Пагфърд бяха най-величествената гробница в двора на черквата „Архангел Михаил и Вси Светии“ и разпръснатите из архивите и върху ред сгради фамилни гербове и инициали, като отпечатъци и биохумус от отдавна изчезнали твари.
След кончината на последния Суитлъв къщата бе сменила с тревожна бързина няколко собственици. Пагфърд постоянно очакваше с ужас някой предприемач да я купи и обезобрази. Едва през 50-те години имението закупи някой си Обри Фоли, за когото скоро се разчу, че притежавал значително частно състояние, допълвано от някакви загадъчни дейности в Лондонското сити. Имал четири деца и желанието да се засели за постоянно. Одобрението на пагфърдчани полетя до още по-главозамайващи висини, когато се разнесе разузнавателното донесение, че Фоли бил потомък, макар и не пряк, на рода Суитлъв. Което моментално го правело половин свой човек, чиято вярност щяла да клони естествено към Пагфърд, а не към Ярвил. Старите пагфърдчани бяха убедени, че появата на Обри Фоли ознаменува завръщането на невероятно щастлива ера. Подобно на предшествениците си, и той щял да бъде нещо като добра фея за градчето и да сипе елегантност и блясък върху калдъръмените му улици.
Хауърд Молисън и досега си спомняше как майка му нахлу навремето в кухничката им на „Хоуп Стрийт“ с вестта, че Обри се съгласил да е съдия на местното градинско изложение. Градинският й боб три години подред печелел наградата за зеленчуци и било крайно време да получи посребрената купа от човек, който в очите й олицетворявал старовремската романтика.
III
И точно тогава, според местните предания, паднал внезапният мрак, предзнаменуващ появата на злата фея.
Пагфърд ликувал, че имението „Суитлъв Хаус“ най-сетне попаднало в сигурни ръце, но ярвилци се захванали да строят пояс от общински жилища в южната част на града. При което — научили притеснените пагфърдчани — новите улици изяждали част от земите, които разделяли големия град от по-малкия.
И макар всички да били наясно с нарасналото търсене на евтини жилища след края на войната, временно разсеяното от появата на Обри Фоли градче изведнъж зажужало от подозрителност към намеренията на ярвилци. Естествените препятствия — реката и хълмът — които навремето гарантирали суверенитета на Пагфърд, изведнъж взели да се смаляват пред скоростта, с която се множели къщите от червена тухла. Ярвил изпълнил докрай всичката му налична земя и спрял на самата северна граница с пагфърдската енория.
Едва тогава градчето въздъхнало с облекчение, което, уви, много бързо се оказало преждевременно. Защото мигновено станало ясно, че жилищният район „Кантърмил“ е недостатъчен за нуждите на населението, и градът взел да се оглежда откъде да колонизира допълнително земя.
И тъкмо в този момент Обри Фоли (който за жителите на Пагфърд бил все още по-скоро мит, отколкото жива личност) взел решението, което отворило гноящата шейсетгодишна вражда.
Понеже нямал нужда от малкото обрасли с храсталак поля, дето граничели с новия комплекс, той взел, че продал земята на много добра цена на ярвилския съвет, а с парите възстановил изкорубилата се ламперия в салона на „Суитлъв Хаус“.
Гневът на Пагфърд бил безграничен. Поляните на Суитлъв били важна съставна част на буферната зона срещу напредващия град; предстояло обаче древната енорийска граница да се отслаби от преливането на бездомни ярвилци. Но нищо не било в състояние да обърне посоката на прилива — нито бурните събрания на гражданството, нито ядните писма до редакцията на вестника и ярвилския съвет, нито личните молби и увещания към отговорните длъжностни лица.
Общинските жилища пак продължили да напредват, но с една съществена разлика. В кратката пауза, последвала завършването на първия комплекс, съветът си дал сметката, че може да премине и към по-евтино строителство. Така че новата вълна била не от печени тухли, а от бетонни панели в железни рамки. Новият квартал бил кръстен неофициално „Фийлдс“ — „Поляните“, заради земята, върху която бил построен, и се отличавал рязко от „Кантърмил“ по долнокачествената си архитектура и изпълнение.