VI
Откакто се помнеше, Хауърд носеше у себе си като спомен за някакъв кошмар образа на „Фийлдс“: заковани с дъски прозорци, изписани с мръсотии; пушещи тийнейджъри във вечно обезобразените автобусни спирки; вездесъщите сателитни чинии, насочени към небето като оголени семепъпки на мрачни метални цветя. И често питаше риторично какво им е пречело да се организират и да преобразят района си — какво спира обитателите му да съберат по малко от всеки и да си купят една обща сенокосачка? Но това никога не бе се случвало: „Фийлдс“ разчиташе на съветите — и окръжния, и общинския — да чистят, да поддържат и да дават, дават, дават.
След което Хауърд се сещаше как изглеждаше „Хоуп Стрийт“ през детството му: с градинки в задните дворове, не по-големи от кухненска покривка квадрати, повечето — включително и тази на майка му — изобилстващи с боб и картофи. Доколкото разбираше от тези работи, Хауърд не виждаше какво пречи на фийлдърци да отглеждат домашни зеленчуци; или да възпитават правилно злобните си, закачулени и размахващи спрейовете отрочета; да обединят усилия и да се преборят съвместно с мръсотията и немарата; да се поизперат и поизкъпят, и да се хванат на някаква работа. Нищо не им пречеше. Което съответно навеждаше Хауърд на мисълта, че всички те са избрали в израз на свободно волеизявление този свой начин на живот и че донякъде заплашителната атмосфера на упадък, излъчвана от комплекса, е просто физическа проява на невежеството и мързела им.
Затова пък Пагфърд, в пълен контраст, излъчваше в съзнанието на Хауърд едно морално сияние, сякаш колективният дух на общността се проявяваше в павираните му улици, хълмовете и живописните му къщи. За Хауърд родното му място бе не просто сбор от стари сгради, буйна, оградена с дървета река, царствения силует на абатството на хълма и висящите кошници цветя на площада. За него градът бе по-скоро един идеал за начин на съществуване — микроцивилизация, която отказваше да се поддаде на всенационалния упадък.
— И по рождение, и по душа съм си пагфърдчанин — обявяваше той пред летните гости на градчето. С които думи, маскирани като клише, всъщност си правеше дълбок комплимент.
Родил се е в Пагфърд, там ще си умре, но никога не му е и минавала мисълта да се премести, нито да копнее за по-богат пейзаж от този, с който четирите сезона преобразуват околните гори и реката; стига му да гледа как площадът разцъфтява напролет и как блести по Коледа.
Всичко това бе съвсем известно на Бари Феърбрадър; нещо повече, самият той го беше изказал веднъж, приведен над масата в Черковната зала, с подигравка, право в лицето на Хауърд:
— Да ти кажа, Хауърд, за мен ти си Пагфърд.
А Хауърд, без дори да му мигне окото (понеже никога не бе оставал длъжен на Бари в шегите), му отвърна:
— Каквото и да искаш да ми кажеш с това, Бари, аз го приемам като страхотен комплимент.
Сега вече може да си се смее на воля… Единствената останала амбиция в живота на Хауърд бе почти на път да се осъществи: връщането на „Фийлдс“ към Ярвил вече бе неизбежно и гарантирано.
Но само два дни преди Бари Феърбрадър да се гътне на паркинга, Хауърд бе научил от абсолютно сигурен източник, че противникът му е нарушил всички известни правила за водене на битка и е пуснал до местния вестник дописка как Кристъл Уидън била извадила огромен късмет с това, че била учила в „Сейнт Томас“.
Самата идея Кристъл Уидън да бъде сочена на читателското тяло като пример за успешното интегриране на „Фийлдс“ в Пагфърд можеше (както се изрази Хауърд) да се приеме като безкрайно смешна, ако не беше всъщност толкова сериозна. Несъмнено момичето е било подучено от Феърбрадър, а това означаваше, че истината за мръсната й уста, за безкрайно прекъсваните уроци, за докарването на съучениците й до рев и за постоянните й отлъчвания и реинтегрирания в училищната среда щяха да се изгубят сред предварително подготвените лъжи.
Хауърд се доверяваше на здравия разум на своите съграждани, но се боеше от журналистическите похвати и от намесата на невежи филантропи. Възраженията му бяха и принципни, и лични: и до ден-днешен не можеше да забрави как внучката му ридаеше в обятията му с кървави ямки на мястото на избитите й зъби, а той се мъчеше да я утеши, че феята на зъбките щяла да й донесе тройна награда.