Вторник
I
На втората сутрин след смъртта на съпруга си Мери Феърбрадър се събуди още в пет. Прекарала бе нощта в брачното ложе заедно с дванайсетгодишния им син Деклън, който се напъха, хлипайки, под завивките малко след полунощ. Мери се възползва от това, че вече беше заспал дълбоко, измъкна се и слезе в кухнята да се нареве на спокойствие. Всеки отминал час утежняваше скръбта й, понеже я отнасяше все по-далече от живия човек и понеже й загатваше лекичко за вечността, която ще й се наложи да прекара без него. За кой ли път се улавяше, че е забравила, поне за времетраенето на едно туптене на сърцето, че той си е отишъл завинаги и че няма как да се обърне към него за утеха.
След като сестра й и зет й слязоха да закусват, Мери взе мобифона на Бари, оттегли се в кабинета и се захвана да търси номерата на някои от безбройните му познати. Но не минаха и няколко минути, и телефонът зазвъня в ръката й.
— Ало? — измърмори тя.
— Добро утро! Търся Бари Феърбрадър, ако обичате. Казвам се Алисън Дженкинс и се обаждам от „Ярвил енд Дистрикт Газет“.
Бодрият глас на младата жена блъсна слуха й със силата на отвратително тържествен фанфарен вой — до такава степен, че лиши думите й от всякакъв смисъл.
— Моля?
— Алисън Дженкинс от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Искам да разговарям с Бари Феърбрадър по повод статията му за „Фийлдс“.
— О? — промълви Мери.
— Не ни е дал никакви подробности за онова момиче, което описва в материала си. А ни се ще да я интервюираме. Кристъл Уидън май се казваше.
Всяка нейна дума зашлевяваше на Мери шамар. Но в изблик на нещо като перверзия, тя продължаваше да седи безмълвно на стария въртящ се стол на Бари под силещите се отгоре й удари.
— Ало? Чувате ли ме?
— Чувам ви — отвърна пресипнало Мери.
— Знам, че господин Феърбрадър силно би желал да присъства на интервюто ни с Кристъл, но изоставаме със сроковете…
— Няма да успее да присъства — прекъсна я Мери с глас, който взе да преминава в крясък. — Никога повече няма да говори нито за тоя проклет „Фийлдс“, нито за каквото и да било друго! Никога!
— Моля? — озадачи се младата жена насреща.
— Съпругът ми умря, не разбрахте ли? Не е между живите вече, така че „Фийлдс“ ще трябва да се оправя без него отсега нататък, ясно ли ви е?
Ръцете й така се разтрепериха, че мобифонът се изплъзна от пръстите й, та беше сигурна, че журналистката е чула накъсаните й хлипания през няколкото секунди преди да успее да прекъсне разговора. И едва тогава се сети, че всъщност Бари бе посветил почти целия си последен земен ден — денят на годишнината от сватбата им — на своята вманиаченост на тема „Фийлдс“ и Кристъл Уидън; гневът й изригна и тя така запокити мобифона, че събори от отсрещната стена рамката със снимката на четирите им деца. Избухна едновременно в писък и плач, при което сестра й и зет й се качиха на бегом до горе и нахлуха в стаята.
Отначало не успяваха да изтръгнат нищо повече от нея, освен „Тоя «Фийлдс»! Тоя проклет, проклет «Фийлдс»…“.
— Знам го. Двамата с Бари там израснахме — измърмори зет й, но спря с обясненията дотук, да не би случайно да раздуха още повече истерията й.
II
Работещата в „Социални грижи“ Кей Бодън и дъщеря й Гая се бяха пренесли от Лондон едва преди четири седмици и бяха най-най-новите жители на Пагфърд. Кей нямаше представа за спорната история на „Фийлдс“ — за нея това беше просто комплекс, в който живеят повечето й клиенти. А за Бари Феърбрадър знаеше само, че смъртта му бе предизвикала онази гадна сцена в кухнята, при която любовникът й Гавин бе побягнал и от нея, и от пържените й яйца, с което бе разбил всички надежди, създадени по-рано от любовните му ласки.
Кей прекара вторничната си обедна почивка в колата в една отбивка между Пагфърд и Ярвил: дъвчеше сандвич и преглеждаше купчина бележки. Една от колежките й се бе обадила, че поради силен стрес не може да дойде на работа, в пряк резултат от което прехвърлиха на Кей една трета от случаите й. Няколко минути преди един тя потегли към „Фийлдс“.
Вече бе ходила няколкократно до комплекса, но не можеше да каже, че е опознала лабиринта от улички. По някое време все пак успя да открие „Фоли Роуд“ и да определи отдалече коя къща вероятно принадлежи на семейство Уидън. Преписката я беше подготвила какво може да очаква, а първите й впечатления от къщата съответстваха на предварителната й представа.