Преди да слезе, хвърли по един поглед на спалните помещения. И на трите съдържанието стигаше чак до разхвърляната стълбищна площадка. Всички спяха на матраци право върху пода. Роби, изглежда, спеше в стаята на майка си. Сред разпилените по пода мръсни дрехи се въргаляха и две-три играчки — евтини, пластмасови, прекалено прости за възрастта му. Но за своя най-голяма изненада Кей установи наличието на калъфки както на юргана, така и на възглавниците.
Долу, във всекидневната, Роби отново бе подел хленча си и блъскаше с юмруче по камарата кашони. Тери го наблюдаваше през полузатворени клепачи. Кей изтупа седалката на креслото си, преди да седне отново.
— Доколкото разбирам, Тери, участваш в метадоновата програма на клиниката „Белчапъл“, нали така?
— Мм — изрече сънливо Тери.
— Е, как е? Върви ли?
И Кей зачака със замръзнала във въздуха химикалка, като че отговорът не седеше пред очите й.
— Продължаваш ли да посещаваш клиниката, Тери?
— Мин’л’та сед’ца. В петък хо’я.
Роби блъскаше с юмручета по кашоните.
— Можеш ли да ми кажеш на каква доза метадон си?
— Сто и петнайсе м’лграма.
Кей ни най-малко не се изненада от това, че Тери помни дозата, но не и възрастта на дъщеря си.
— Мати е записала тук, че майка ти ти помага да се грижиш за Роби и Кристъл; това все още ли е така?
Роби се блъсна с цялото си твърдо, набито телце в кашоните и успя да разклати купчината.
— Внимавай, Роби — рече Кей, след което и Тери се обади:
— Внима’ай. — Първата проява на живост в мъртвия й досега глас.
Роби пак захвана да блъска с юмручета по кашоните; изглежда, му беше приятно да слуша глухото им бумкане.
— Тери, майка ти продължава ли да ти помага да се грижиш за Роби?
— Не майка, баба.
— Бабата на Роби ли?
— Мойта баба, ’начи. Ама нещо е… болна.
С химикалка в ръка, Кей отново огледа Роби. Нямаше вид на недохранван; личеше си, а и го беше усетила, докато го вдигаше полугол да му обърше дупето. Тениската му беше мръсна, но, надвесена отгоре му, бе установила с изненада, че косата му ухае на шампоан. Нямаше охлузвания по млечнобелите си ръчички и крачка, но все още ходеше с издути памперс гащи; а беше вече на три и половина.
— Дай д’ям — провикна се момченцето и нанесе последен, безрезултатен удар по кашона. — Дай д’ям.
— Зе’и си ’сквита — изфъфли Тери, но не помръдна.
Крясъците на Роби преминаха в шумни хлипове и писъци. Тери изобщо не направи опит да стане от креслото си. Шумът обаче не позволяваше да се разговаря с нея.
— Да му дам ли една? — провикна се Кей.
— Ъхъ.
Роби се шмугна покрай Кей в кухнята. Мръсотията там можеше да се сравни с онази в банята. Липсваше всякаква техника с изключение на хладилника, готварската печка и пералнята; около мивката имаше само купища мръсни чинии, втори препълнен пепелник, найлонови пазарски торбички и мухлясал хляб. Мръсният линолеум лепнеше по подметките на Кей. Кофата за боклук беше препълнена, а отгоре й се мъдреше едва балансираща кутия от пица.
— Там — сочеше Роби едно стенно шкафче, без изобщо да погледне Кей. — Там.
Количеството храна в шкафа надмина очакванията й: консерви, пакет бисквити, буркан нескафе. Извади от пакета две шоколадови бисквити и му ги подаде; той ги грабна и пак побягна — обратно при майка си.
— Харесва ли ти в градината, Роби? — попита го Кей.
Малкият седеше на пода, тъпчеше се с бисквитите и не пожела да й отговори.
— Ъхъ. Мно’о му х’ресва — намеси се поразсънилата се Тери. — Нали, Роби? Мно’о му х’ресва.