— Той кога за последно беше на градина, Тери?
— Последния път. Вчера.
— Вчера беше понеделник. Няма начин да е бил там — рече Кей, водейки си бележки. — Не му е ден за ходене.
— К’во?
— Питам за градината. Роби трябваше да е там днес. Искам да знам кога за последно е бил.
— Нали ти казах? Последния път.
Най-после беше поотворила по-широко очи. Тембърът й все още беше бездушен, но антагонизмът започваше да избива на повърхността.
— Ти да не си лесбо? — попита.
— Не съм — отвърна Кей и продължи да пише.
— Приличаш ми на лесбо — потвърди Тери.
Кей не спираше да пише.
— Сок! — изкрещя Роби с размазан по брадичката шоколад.
Този път обаче Кей не помръдна. След нова дълга пауза Тери успя да се изправи и със залитане излезе в коридора. Кей се пресегна и отвори капака на тенекиената кутия, която Тери бе махнала от креслото си, преди да седне. Вътре имаше спринцовка, топче мърляв памук, ръждясала лъжица и прашен найлонов плик. Пред погледа на Роби Кей затвори плътно капака. След известно далечно тракане, Тери се върна с порцеланова чашка сок, която тикна в ръцете на малкия.
— На — рече, по-скоро на Кей, отколкото на сина си, и пак седна.
Но при първия опит не улучи креслото и се стовари върху страничната му облегалка; Кей чу как костта й се тресна с дървото, но Тери не даде признак да е усетила болка. Намести се върху продънените възглавнички и огледа жената от „Социални грижи“ с размазано безразличие.
Кей беше прочела досието й от кора до кора. Знаеше, че почти всяко ценно нещо в живота на Тери Уидън е било засмукано от черната дупка на наркоманията й; че заради нея й отнели първите й две деца; че едва-едва оставаше вкопчена в сегашните две; че проституирала, за да има пари за хероина; че била замесена в какви ли не дребни престъпления; и че в момента за енти път се подлагаше на лечение.
Но това, да не усещаш нищо, да не ти пука… И все пак, мина й през ума на Кей, в момента тя е по-щастлива от мен.
III
Стюарт Уол, по прякор Фатс, напусна училището в началото на втория следобеден учебен час. Експериментът му по бягане от час обаче не бе плод на необмислени действия; още предната вечер бе решил да пропусне последните два часа на деня — по информатика. Със същия успех можеше да пропусне часовете и по всеки друг предмет, но по стечение на обстоятелствата най-добрият му приятел Андрю Прайс (наричан от Фатс Арф) се падаше в друг поток по информатика, а Фатс, въпреки положените максимални усилия, не успя да си уреди да повтори по предмета, та да са заедно.
Най-вероятно и Фатс, и Андрю осъзнаваха в еднаква степен, че възхищението във взаимоотношенията им протича главно откъм Андрю към Фатс; но само Фатс май подозираше, че се нуждае повече от Андрю, отколкото Андрю — от него. Напоследък обаче Фатс бе взел да възприема тази своя зависимост като проява на слабост, но все пак прецени, че независимо от постоянстващото му предпочитание към компанията на Андрю, спокойно можеше да се чупи от двата слети часа, в които, така или иначе, ще е лишен от нея.
Освен всичко друго, беше научил от свой достоверен източник за единствения възможен начин да се умъгли от територията на „Уинтърдаун“, без да го забележат от някой прозорец: като се прехвърли през страничната стена до навеса за велосипедите. Както и постъпи, и като отлепи пръстите на ръцете си, се приземи в тясната алея от другата й страна. Кацна без произшествия, мина преспокойно по тясната пътека и свърна наляво по многолюдната неприветлива главна улица.
Отдалечил се веднъж на безопасно разстояние, запали цигара и продължи покрай схлупените магазинчета. След пет преки пак сви вляво, по първата от улиците на „Фийлдс“. В движение разхлаби с една ръка възела на ученическата си вратовръзка, но не я сне. Никак не му пукаше, че отдалече му личи да е ученик. Фатс изобщо не си правеше труда да придаде някакъв личен характер на униформата си — със значки по реверите или с модерен възел на вратовръзката; напротив, носеше я с презрението на каторжника.
Доколкото схващаше Фатс, деветдесет и девет на сто от човечеството допуска една основна грешка — да се срамуват от онова, което са; да заблуждават себе си и околните и да се мъчат да са различни. А за Фатс единствената валута, най-силното му оръжие и защита беше честността. Хората се плашат, когато си честен с тях; направо се шокират. Доколкото бе установил Фатс, другите хора са затънали в неловки положения и преструвки, ужасени да не вземат да излязат наяве истините за тях, а самия него, Фатс, го привлича всичко сурово, всичко грозно, но честно, всички онези гадости, които унизяваха и отвращаваха баща му и себеподобните му. Мислите на Фатс бяха заети предимно с месии и парии; с хора, обявени за луди и престъпници; с благородни саможивници, отбягвани от дремещите маси.