— Пак ли е почнала да се боде? — попита Алекс, една от жените, с които Кей споделяше офиса си. — Този път ще я изритат окончателно от „Белчапъл“. Все разправя колко се ужасявала, че могат да й отнемат Роби, а не ще да се откъсне от хероина.
— Това й е трето ходене в „Белчапъл“ — допълни Уна.
Въз основа на видяното следобеда, Кей смяташе, че е време за преатестация на случая от всички професионалисти, които отговаряха за различните фрагменти от живота на Тери Уидън. Затова и не преставаше да пренабира номерата дори докато се занимаваше с други преписки. В същото време служебният им телефон не спираше да звъни, като всеки път моментално включваше телефонния секретар. Стаята на „Грижа за детето“ бе пренаселена и разхвърляна, освен дето миришеше на прокиснало мляко, понеже Алекс и Уна имаха навика да изсипват утайката от кафетата си в качето на депримираната на вид палмова лилия в ъгъла.
Последните оставени й от Мати бележки бяха разпилени и хаотични, пълни със задрасквания, погрешни дати и недописани сведения. От преписката липсваха няколко основни документа, включително и изпратеното само две седмици по-рано писмо от клиниката по наркомании. По-бързо щеше да е да разпита Алекс и Уна.
— За последно май го атестирахме… — смръщи се Алекс към палмовата лилия — преди повече от година.
— И явно е било решено, че Роби може да остане при нея — рече Кей с притисната между ухото и рамото телефонна слушалка и не престана да рови безрезултатно из надутата папка да открие бележките от въпросната атестация.
— С тази разлика, че въпросът не беше дали да остане при нея, а дали да й го върнат. Бяха го зачислили на приемна майка, понеже Тери постъпи в болница, след като някакъв клиент я пребил. Беше се изчистила, изписаха я и постоянно даваше зор да й върнат Роби. Върна се към програмата на „Белчапъл“, отказа се от занаята и наистина полагаше усилия. Майка й все обещаваше да й помогне. Така че й го дадоха да го отведе у дома си, но само след няколко месеца пак взе да се инжектира.
— Само че тази, която й помага, не е майка й, доколкото разбирам. — Кей почваше да изпитва главобол от усилията си да разчете едрия разчекнат почерк на Мати. — Става дума за баба й, за прабабата на децата. Но и самата тя, изглежда, не е добре, понеже сутринта Тери спомена, че била болна. Така че, ако Тери е единствената, която сега се грижи…
— Дъщеря й е на шестнайсет — обади се Уна. — Основно тя се грижи за Роби.
— Явно не се справя кой знае колко добре — възрази Кей. — Сутринта го заварих в доста окаяно състояние.
Не че не бе виждала и далече по-ужасни неща: подутини и възпаления, дълбоки рани и изгаряния, почернели натъртвания; краста и гниди; бебета, зарязани върху покрити с кучешки изпражнения мокети; дечица, пълзящи със счупени крайници; веднъж дори (още й се явяваше в сънищата) дете, което страдащият от психоза баща бе държал заключено в шкаф в продължение на пет дни. Този случай поне бе стигнал до националните медии. За Роби Уидън най-голямата непосредствена опасност идеше от купчината тежки кашони във всекидневната на майка му, по която бе тръгнал да се катери, когато усети, че с това привлича изцяло вниманието на Кей. Преди да си тръгне, Кей ги бе пренаредила старателно на две по-ниски купчини. На Тери никак не й се понрави това, че й пипа кашоните; както не й се понрави и изказването на Кей, че следва да смени прогизналите памперс гащи на Роби. Нещо повече: Тери взе, че изпадна във все още леко неясен, но силно нецензурен гняв, в хода на който прати Кей да си ебе майката и да не й се вясва повече пред очите.
Мобифонът на Кей иззвъня. Беше главната лекуваща от клиниката на Тери.
— От сума ти дни ви търся — скастри я.
На Кей й бяха необходими няколко минути, за да поясни на жената, че не е Мати, но от това антагонизмът на другата не намаля особено.
— Тя продължава да се явява, но миналата седмица даде положителна проба. Ако още веднъж се повтори — край. Отсега имаме двайсет души, готови да заемат мястото й по програмата и евентуално да получат някаква изгода от това. На нея й е за трети път, ако трябва да съм точна.