Кей реши да не споменава, че Тери със сигурност бе употребила и днес сутринта.
— Случайно да ви се намира парацетамол? — обърна се Кей към Алекс и Уна, щом жената от клиниката изчерпа подробната си сводка за присъствието на Тери и липсата на напредък от нейна страна, след което затвори.
Кей прокара хапчетата против главобол с хладък чай, понеже нямаше сила да стане и да се завлече до охладителя за вода в коридора. В офиса бе ужасно задушно, радиаторът бе надут докрай. Когато навън взе да се здрачава, луминесцентното осветление над бюрото й се усили; придаде на купищата книжа ярък жълто-бял блясък; бръмчащите черни букви замаршируваха в безкрайни редици.
— Ти само гледай как много скоро и клиниката „Белчапъл“ ще спусне кепенците — каза Уна, която се беше обърнала с гръб към Кей и работеше на компютъра си. — Трябвало да се правят икономии. Един от лекуващите е на издръжка на съвета. Сградата пък е собственост на пагфърдската енория. Дочувам, че се канели да я поспретнат и да я дадат под наем на по-платежоспособен клиент. От години са й взели мерника на тая клиника.
Кей усещаше как слепоочието й тупти. Името на града, който отскоро бе станал неин дом, я натъжаваше. Без да се замисли дори за миг, стори онова, което се бе зарекла никога да не направи, след като той не й се обади предишната вечер: взе мобифона и набра номера на офиса на Гавин.
— „Едуард Колинс енд Ко“ — обади се женски глас на третото позвъняване.
В частния сектор ти вдигаха моментално, тъй като търсещият ги можеше да им донесе пари.
— Бихте ли ме свързали с Гавин Хюс, ако обичате? — каза Кей, вперила поглед в папката на Тери.
— Мога ли да знам кой го търси?
— Кей Бодън — отвърна Кей.
Не вдигна очи; не желаеше да засече погледа нито на Алекс, нито на Уна. Чакането й се стори безкрайно.
(Запознаха се в Лондон на рождения ден на брата на Гавин. Кей не познаваше никого от присъстващите на партито освен приятелката, която я бе завлякла със себе си за подкрепа. Гавин току-що бе скъсал с Лиза; бе леко подпийнал, но й се видя свестен, надежден и конвенционален — изобщо не отговаряше на типа мъже, по каквито Кей поначало си падаше. Изплакал й се бе по повод раздялата, после отидоха в апартамента й в Хакни. Струваше й се доста навит, поне докато поддържаха връзката си от разстояние — гостуваше й през уикендите, обаждаше й се редовно; но когато благодарение на нещо като истинско чудо тя успя да си намери работа в Ярвил, и то за по-ниска заплата, и обяви за продан апартамента в Хакни, той като че се поуплаши…)
— Линията му е все още заета. Ще желаете ли да изчакате?
— Да, ако обичате — отвърна измъчено Кей.
(Ако нещата с Гавин не потръгнат… но няма начин да не потръгнат. Нали заради него се премести и си смени работата, дори дъщеря си откъсна от нормалната й среда. Нима щеше да й позволи подобна крачка, ако няма сериозни намерения? Няма начин да не е обмислил какви ще са последствията, ако скъсат: колко ужасно и неудобно ще е постоянно да се засичат в такова миниатюрно градче като Пагфърд.)
— Свързвам ви — обади се секретарката и надеждите на Кей се възродиха.
— Здрасти — каза Гавин. — Какво правиш?
— Добре съм — излъга Кей, понеже Алекс и Уна я подслушваха. — Твоят ден как е?
— Натоварен — рече Гавин. — А твоят?
— Да.
Зачака с плътно притисната до ухото слушалка, преструвайки се, че слуша какво й говори, заслушана в тишината.
— Чудех се дали няма да можем да се видим довечера — изплю най-сетне камъчето и й призля.
— Ъъ… май няма да мога — отвърна й.
Как може да не си сигурен? Какво си си уредил?
— Може да ми се наложи да отида до едно място… Става дума за Мери, жената на Бари. Покани ме да съм един от онези, които ще изнесат ковчега. Така че може да се наложи… Ще трябва да си изясня какво точно се иска от мен и така нататък.
Беше установила, че ако понякога просто си замълчеше и оставеше неадекватните му извинения да увиснат във въздуха, той се засрамваше и почваше да бие отбой.
— Подозирам обаче, че няма да трае много дълго — каза той. — Така че ще можем да се видим след това, ако държиш.
— Хубаво. Що не минеш покрай нас. Днес часовете в училището са до късно, нали знаеш?
— Ъъ… да, окей.
— В колко? — попита тя, да го принуди поне едно решение да вземе.
— Нямам представа… към девет, да речем?