В семейството на Кристъл никой никога не бе притежавал кола. Ако се съсредоточеше, можеше да усети уханието на вътрешността на микробусчето дори тук, над вонята в кухнята на Тери. Обожаваше този топъл, найлонов аромат. В случаите, в които на господин Феърбрадър му се налагаше да транспортира целия екипаж, пътуваха дори във взет под наем минибус, а на няколко пъти дори преспиваха извън дома, когато имаха състезания с по-отдалечени училища. Пътуващият отзад в минибуса отбор пееше „Чадър“ („Umbrella“) на Риана: песента се беше превърнала в ритуал, в химн на осморката, а на Кристъл бяха поверили началното рап соло на Джей Зи. Господин Феърбрадър щеше да се попикае от смях, като я чу за пръв път:
Кристъл така и не беше разбрала какво иска да каже Джей Зи.
Гнездото Уол им беше разпратил писмо, с което ги уведомяваше, че всички тренировки на отбора се отлагат до намирането на нов треньор; но тъй като да си намерят нов треньор, беше изключено, на всички им беше ясно, че това са глупости на търкалета.
Те си бяха екипаж на господин Феърбрадър — лична негова рожба. Само Кристъл си знаеше колко подигравки беше отнесла от Ники и останалите за това, че се беше записала. Но поднасянията им просто прикриваха неспособността им да повярват, а впоследствие — и възхищението им — след като екипажът взе да печели медали. (Кристъл съхраняваше своите в кутийка, която открадна от дома на Ники. Тя, Кристъл, поначало имаше навика да пъха по джобовете си вещи, принадлежащи на хората, които харесваше. Въпросната кутия бе пластмасова, украсена с рози — кутийка за детски бижута всъщност. Сега в нея се беше сгушил и часовникът на Теса.)
Най-красивият момент беше онзи, когато биха ония самодоволни кучки от „Сейнт Ан“ — най-най-суперденят в живота на Кристъл. На следващото общоучилищно събрание директорката изтъпани отпред целия екипаж (Кристъл си умря от ужас — Ники и Лиан вече бяха почнали да се бъзикат с нея), но в крайна сметка всички им ръкопляскаха… Намерили бяха нещо положително в това, че от „Уинтърдаун“ бяха били „Сейнт Ан“.
Но всичко това беше останало в миналото — край на пътешествията с бусчетата, край на гребането, край на интереса от страна на местния вестник. А на Кристъл толкова й се щеше пак да пишат за нея. И господин Феърбрадър й беше обещал този път да дойде с нея, да не е сама. Щяха да са само двамата.
— Те за к’во толкова искат да си приказваме?
— За живота ти. Интересува ги как живееш.
Като някоя знаменитост. Кристъл нямаше пари за списания, но беше разгледала доста в дома на Ники и в чакалнята на лекаря, ако се случеше тя да заведе Роби. Така че този път щеше да е още по-хубаво, отколкото предишния, с целия отбор. Направо щеше да се пръсне от вълнение при мисълта, че вестникът само за нея ще пише, но успя някак си да не си отвори човката и дори не се похвали на Ники и Лиан. Решила беше да ги изненада. И по-добре, че премълча. За вестника повече и дума не можеше да става.
В стомаха й се образува нещо като кухина. Зарече се повече да не си мисли за господин Феърбрадър и продължи да шета, да чисти неумело, но упорито, а в това време майка й си седеше в кухнята, пушеше и блееше през задния прозорец.
Малко преди обяд пред къщата им спря жена със стар син воксхол. Кристъл я мярна през прозореца от стаята на Роби. Посетителката беше тъмнокоса, много късо подстригана и обута в черен панталон, с някаква африканска мънистена огърлица, метнала през рамо обемиста пътна чанта, която май беше пълна с папки.
Кристъл хукна надолу.
— Тя май пак идва — провикна се към Тери в кухнята. — Оная, от социалните.
Жената почука и Кристъл й отвори.