— Аха! — отбеляза Саймън, преживяйки препечения хляб. — Но не му е обърнал внимание, така ли?
— Ами не е. Изобщо не му направило впечатление.
Саймън преглътна.
— Това трябва да ни е за урок — отбеляза многозначително. — Човек трябва да се пази.
Леле, колко мъдро, рече си Андрю, побеснял от презрение; направо бъка от мозък. Значи, Бари Феърбрадър сам си е бил виновен, че мозъкът му се спукал. Шибано самодоволно копеле, викна Андрю на баща си, но наум.
Саймън насочи ножа си към своя по-голям син и каза:
— Споменах ли ти, между другото, че той ще почва работа? Наш Пъпчо имам предвид.
Рут премести изненадана поглед от мъжа към сина си. Акнето на Андрю се синееше напъпило и лъскаво по полилавялата му буза, но той бе забол очи в бежовата каша в купичката си.
— Мда — рече Саймън. — Крайно време е нашето мързеливо лайнце да започне да печели парички. Щом иска да пуши — да си заработва удоволствието. Край на джобните.
— Андрю! — извиси глас Рут. — Ама ти да не…
— О, да. И още как. Спипах го в бараката за въглища — обяви Саймън с изписана по лицето чистопробна злоба.
— Андрю!
— Край на мангизите от нас. Който иска да пафка цигарки, сам да си ги купува — постанови Саймън.
— Но нали ние… — изплака Рут, — нали се разбрахме, че предвид предстоящата му матура…
— Абе, като гледам как се прееба на пробните изпити, цяло чудо ще е, ако изобщо се дипломира. По-добре отсега да се кандидатира за „Макдоналдс“, поне опит да придобие — рече Саймън, изправи се и отмести назад стола си, като не спираше да се кефи на провисналата глава на Андрю с пъпчасалия силует на лицето му. — Щото няма по никакъв начин да те издържаме да се явяваш на каквито и да било поправителни, друже. Сега или никога.
— Недей така, Саймън — укори го Рут.
— Какво?
Саймън направи две тежки крачки към жена си. Рут се опита да се слее с мивката. Пол изтърва розовата пластмасова четка.
— Това копеленце да не си мисли, че ще му финансирам гадния навик! Ебаси и нахалството — ще ми пуши той в моята шибана барака!
И Саймън се удари в гърдите, като казваше „моята“, а Рут се присви, като чу глухия удар.
— Аз на годините на това пъпчиво лайнце вече работех и носех пари у дома. Щом иска цигари — сам да си ги плаща. Разбра ли ме? Разбра ли?
Натикал бе лицето си на сантиметри от това на Рут.
— Да, Саймън — промълви съвсем тихо тя.
Червата на Андрю като че се втечниха. Нямаше и десет дни, откакто сам си беше обещал: дали пък моментът не дойде прекалено рано? Но баща му се отдръпна от майката и затрополи нервно към преддверието. Рут, Андрю и Пол останаха неподвижни; все едно бяха обещали да не мърдат в негово отсъствие.
— Напълни ли резервоара? — провикна се Саймън, както винаги след като бе карала нощна смяна.
— Да — викна му в отговор Рут, стараейки се да докара тона си до весел, нормален.
Предната врата се захлопна с трясък.
Рут се захвана с порцелановия чайник, да даде възможност на раздуханата атмосфера да се свие до обичайните си размери. Проговори едва когато Андрю тръгна да си мие зъбите.
— Той се притеснява за теб, Андрю. За здравето ти.
Дреме му на сайдера на тоя путьо.
Наум Андрю не отстъпваше на Саймън в мръсотиите. Наум щеше да се справи със Саймън в честен двубой.
На глас обаче рече на майка си:
— Ъхъ. Добре.
III
„Евъртри Кресънт“ беше сърповидна уличка с едноетажни къщи, строени през 30-те години, на две минути път от главния пагфърдски площад. В трийсет и шести номер — обитавана под наем по-дълго от всички околни сгради, Шърли Молисън се беше полуизлегнала на възглавниците си и пиеше поднесения от съпруга й чай. Отражението, предлагано й от огледалните врати на вградения гардероб, бе доста замъглено — отчасти поради това, че не си беше сложила очилата, но донякъде и заради мекото зарево, което пердетата на розички хвърляха върху стаята. Ласкателното разсеяно осветление придаваше херувимски вид на осеяното с трапчинки розово-бяло лице под късите сребристи коси.
Спалнята бе точно толкова голяма, колкото да побере единичното легло на Шърли и опряното в него като разнояйчен близнак двойно легло на Хауърд. Матракът на Хауърд, носещ все още огромния му отпечатък, бе празен. Кроткото мъркане и съскане на душа стигаше до ушите на Шърли там, където тя и розовото й отражение се гледаха една друга и се наслаждаваха на новината, която все още шумолеше във въздуха като искрящо шампанско.