Тери обърса уста с опакото на ръката си.
— Разбирам, че и двете никак не искате да ви отнемем Роби…
— Ами не го отнемайте, да ви го начукам! — кресна Кристъл.
— Не е толкова просто — отвърна Кей. Пак седна, вдигна падналата на пода тежка папка и я положи в скута си. — Когато миналата година са ти върнали Роби, ти, Тери, си се била откачила. Обещала си тържествено да останеш чиста и да завършиш програмата, а освен това и да спазиш ред други ангажименти, като например да не отписваш Роби от градината…
— Е, не им ли го водех…
— … за известно време, да. Но само за кратко, Тери, което е съвсем недостатъчно. Така че след вчерашния ми оглед и след като разговарях с лекуващата те и с госпожа Харпър, боя се, че се налага да преразгледаме състоянието на нещата.
— Това пък к’во значи? — озъби се Кристъл. — Пак ли атестация, да му еба майката? И за к’во ви е потрябвала? За какво ви е, а? Нищо му няма на Роби, нали аз го гледам… Мълчи ма, да ти го! — изкрещя по адрес на Тери, която се мъчеше да я надвика от стола си. — Тя не го гледа, аз го гледам, ясно ли е? — изрева на Кей с насълзени силно гримирани очи и с показалец, насочен към гърдите й.
Кристъл бе навестявала Роби редовно през месеца, през който бе при приемните родители. Малкият се впиваше в нея, настояваше тя да остане на чай и плачеше, когато тя си тръгваше. А тя имаше чувството, че й отрязват половината вътрешности и ги държат за заложник. По-хубаво щеше да е да бяха пратили Роби при Баба Кат, както самата нея я пращаха като по-малка всеки път, когато Тери се скапеше. Но Баба Кат бе вече престаряла, немощна и нямаше сили да се оправя с Роби.
— Оценявам обичта и грижите ти към братчето ти, Кристъл — каза Кей, — но по закон ти не си…
— Що да не съм, ма? Не съм ли му сестра, майка му стара?
— Добре — отсече Кей. — Тери, дай да погледнем фактите в очите. Ако се явиш в „Белчапъл“ с твърдението, че не си се бола, а дадеш положителна проба, те моментално ще те изхвърлят. Лекуващата ми го съобщи най-категорично по телефона.
Свита на креслото — странен хибрид от стара жена и дете с изпопадали зъби, — Тери я зяпаше с празен и неутешим поглед.
— Според мен единственият начин да се спасиш евентуално от изключване — подчерта Кей — е да си признаеш, че си се бола, да поемеш отговорността за прегрешението и да демонстрираш готовност да отвориш нова страница.
Тери продължаваше да гледа тъпо. Не знаеше как другояче да посрещне многобройните си обвинители, освен с лъжи: Добре де, давай, ня’а проблем, а след това: Изо’що не съм, да му еба майката…
— Имаше ли някаква специална причина да посегнеш към хероина през тази седмица, след като вече бе приела голяма доза метадон? — заинтересува се Кей.
— Ъхъ — каза Кристъл. — Появи се Обо, а тя на него никога не му отказва, да му еба майката!
— Я да мълчиш — рече Тери, но без никакъв плам.
Май още се напъваше да смели казаното от Кей — шантавия й, опасен съвет да кажела истината.
— Обо — повтори Кей. — Кой е този Обо?
— Шибан чекиджия — каза Кристъл.
— Той ли ти е дилърът? — заинтересува се Кей.
— Мълчи — предупреди отново Тери дъщеря си.
— Ами ти що не му каза „не“, да ти го начукам! — кресна Кристъл на майка си.
— Добре — повтори Кей. — Ще се обадя пак на лекуващата те, Тери, и ще се помъча да я убедя, че за семейството ти ще има полза, ако не те изключат от програмата.
— Ама наистина ли? — ахна Кристъл.
До този момент за нея Кей беше една огромна кучка — по-гадна кучка и от оная приемна майка с безупречно чистата й кухня и с милите й приказки към Кристъл, от които Кристъл се чувстваше истински лайняно.
— Да, наистина — потвърди Кей. — Но от наша гледна точка, за екипа „Грижа за детето“ въпросът е наистина сериозен. Ще установим много по-строго наблюдение върху дома на Роби. И настояваме да видим промяна, Тери.
— Ху’аво де — каза Тери, съгласна, както винаги, с всичко и с всички.
Кристъл обаче добави:
— Ще видите. Тя ще се промени. Аз ще й помогна. Ще се промени.
II
Шърли Молисън прекарваше всяка своя сряда в ярвилската болница „Саутуест Дженерал“, където заедно с още десетина доброволци извършваше немедицински дейности: разнасяше с количка прочитни книги, грижеше се за цветята на пациентите и пазаруваше от магазинчето във фоайето на онези, които бяха приковани към леглата си, а нямаха посетители. Любимата й дейност обаче бе да ходи от легло на легло и да приема поръчките за храна. Веднъж, както вървеше с клипборда си и с ламинирания си пропуск, някакъв лекар по коридора я взе за член на болничната администрация.