— Утре вечер ще водя Стюарт в Ярвил — каза Теса с вперен в тавана поглед. — Да му търсим костюм за погребението. Просто си представям какъв скандал ще стане, ако рече да се яви по джинси. Колин направо ще пощурее.
Мъчеше се да отклони мислите си от тъмната, загадъчна течност, която се стичаше по тънката пластмасова тръбичка. Страх я беше, че ще издаде непослушанието й; че всичките погълнати шоколадчета и кексчета ще се проявят под формата на предателска глюкоза.
После си рече ядосано, че сигурно щеше да й е далече по-лесно да се противопоставя на шоколаденото изкушение, ако в живота й нямаше толкова много стрес. А като се вземеше предвид фактът, че през повечето време усилията й бяха посветени на това, да оказва помощ на други, кексчетата все пак можеха да й се опростят. Наблюдаваше как Парминдер надписва епруветките с кръвта й и усети как се надява — при все че нейният съпруг и другар би го възприел като ерес — Хауърд Молисън да удържи на своето и да не се стигне до избори.
V
Всеки божи ден, без изключение, Саймън Прайс си тръгваше от печатницата точно в пет. Присъственото му време е изтекло и толкоз; чака го чистият му и прохладен дом на върха на хълма, далече от неспирния тропот и бръм на цеха в Ярвил. Да се мотаеш из предприятието след изисквания от контролния часовник час (макар и вече мениджър, Саймън все още разсъждаваше с понятията от чирашките си години), е равносилно на фатално признание, че ти липсва домашен уют или — още по-лошо — че се натягаш на висшето ръководство.
Днес обаче на Саймън му се налагаше да се отбие от пътя си, преди да стигне до дома. Срещна се в паркинга с дъвчещия дъвка електрокарист и двамата подкараха, според даваните от младежа указания, по стъмващите се улици на „Фийлдс“, та дори минаха и покрай къщата, в която Саймън израсна. Не се беше вясвал насам от години: майка му беше починала, а баща си не бе виждал от четиринайсетгодишна възраст и нямаше представа къде може да е сега. Гледката на стария му дом, с един закован прозорец и с отдавна некосена трева, го жегна и потисна. Покойната му майка се гордееше с образцовия си дом.
Младежът накара Саймън да паркира в края на „Фоли Роуд“, остави Саймън да го чака сам и тръгна към една особено окаяна на вид къща. Доколкото можеше да види на светлината на най-близката улична лампа, на Саймън му се стори, че пред единия от партерните прозорци имаше цяла купчина боклук. И чак сега се сети да се запита дали изобщо биваше да идва със собствената си кола за тоя краден компютър. Няма начин в квартала да не са монтирали охранителни камери, за да държат под око всичките местни дребни хулигани и престъпници. Огледа се, но не видя нито една камера; и никой май не го и поглеждаше с изключение на дебелата жена, която най-открито го зяпаше през малко, квадратно като в лудница, прозорче. Саймън я изгледа злобно, но тя не отмести поглед и продължи да пуши цигарата си, поради което той вдигна длан пред лицето си и впери очи през предното стъкло.
Спътникът му бе излязъл от къщата и сега вървеше към колата с леко разкрачена походка, понесъл кашона с компютъра. Зад него, в рамката на вратата, през която току-що бе минал, стоеше младо момиче с невръстно детенце в краката му, но като забеляза, че Саймън я наблюдава, бързо се прибра, като дръпна и детето подир себе си.
Саймън завъртя ключа на стартера и с приближаването на дъвчещия взе нервно да подава газ.
— Внимавай — рече Саймън и се пресегна да отвори вратата за пътника. — Сложи го тук долу.
Младежът положи кашона върху все още топлата седалка. Саймън беше решил предварително, че ще го отвори, да се убеди, че получава онова, за което е платил, но нарастващото чувство за неблагоразумие надви на намерението му. Задоволи се с побутване на кашона: беше достатъчно тежък, че да не се премества лесно; а и не му се щеше да се бави повече.
— Нали нямаш нищо против да те оставя тук? — провикна се към младежа, сякаш вече се отдалечаваше бързо с колата си.
— Няма ли да ме хвърлиш до хотел „Кранък“ поне?
— Съжалявам, но отивам в обратна посока — отвърна Саймън. — До скив.
И даде газ. Видя в огледалото зарязания вбесен младеж, по чиито устни успя да разчете „Да ти еба майката!“. Но вече му беше все едно. Ако се ометеше бързо, току-виж не успели да запечатат номера на колата му на една от онези едрозърнести черно-бели снимки, дето постоянно показваха по новините.