Рут все още прескачаше от тема на тема в безплодното си усилие да изкопчи от Саймън нещо повече от вкиснати едносрични отговори.
— Ооо! — възкликна тя изведнъж. — Ами че аз забравих най-важното: днес разговарях с Шърли за евентуалното ти намерение, Саймън, да се кандидатираш за общинския съвет.
Някой все едно изтресе Андрю с юмрук.
— Ти ще се кандидатираш за съвета? — не се сдържа да попита.
Саймън бавно вдигна вежди. Един от мускулите на брадата му се разигра.
— Защо? Нещо против ли имаш? — попита с пулсиращ от агресивност глас.
— А, нямам — излъга Андрю.
Хайде стига бе. Ти? Да се кандидатираш? Ебаси! Само това остава!
— А пък на мен ми се струва, че нещо не ти харесва — каза Саймън, вперил поглед право в Андрю.
— Нямам — повтори Андрю и сведе очи към мусаката.
— Какво ми пречи да се кандидатирам за съвета? — продължаваше Саймън.
Не желаеше да изпусне темата. Имаше нужда да се освободи от напрежението с очистителен гневен изблик.
— Нищо не ти пречи. Просто се изненадах.
— Че не съм се допитал първо до теб ли? — заяде се Саймън.
— Не.
— О, колко благородно — каза Саймън с издадена напред челюст — нещо, което правеше всеки път, когато се докарваше до изтърваване на нервите. — А ти, малък посерко, случайно да си си намерил работа, а?
— Не съм.
Саймън не отделяше очи от Андрю, без да яде, със застинала във въздуха вилица с охлаждаща се мусака. Андрю върна вниманието си към храната, решен да не провокира повече баща си. Въздушното налягане в кухнята сякаш се бе повишило. Пол издрънча с ножа си по чинията.
— Та Шърли — каза — обади се отново Рут с пискливия си глас, решена да се преструва, че всичко е наред дотогава, докато не станеше невъзможно, — че ще го пише на уебсайта им, Саймън. За това, че си се кандидатирал.
Саймън не реагираше.
След като и последният й, най-добрият й опит се провали, Рут също млъкна. Страх я беше, че се досеща какво може да е в основата на лошото настроение на Саймън. Тревогата я разкъсваше отвътре; откакто се помнеше, вечно се тревожеше за нещо; такава си беше по природа. А знаеше освен това, че Саймън побеснява, когато го моли да я утеши. Затова по-добре щеше да е да си трае.
— Сай?
— К’во има?
— Всичко е наред, нали? С компютъра, имам предвид.
Никаква артистка не ставаше от нея. Колкото и да се мъчеше да говори спокойно, равномерно, гласът й трепереше и ставаше писклив.
Не че крадени вещи влизаха за пръв път у дома им. Освен дето Саймън бе намерил начин и електромера да пипне, а и да прокарва през печатницата и по някоя и друга частна своя поръчка. Всичко това й причиняваше сегиз-тогиз стомашни болки и не й даваше да мигне нощем; Саймън обаче презираше хората, които не смеят да поемат рискове (а и тя, от самото начало, точно заради това се бе влюбила — понеже туй лудо, нахакано момче, изпълнено с презрение, грубост и агресивност почти към всекиго, си бе направило труда да й се хареса; че той, който от почти нищо не беше доволен, я бе направил нея — и само нея — своята избраница).
— Какво искаш да кажеш? — процеди през зъби Саймън.
Цялото му внимание се пренасочи от Андрю към Рут и бе изразено със същия отровен, немигащ поглед.
— Нали няма… няма да си имаме ядове с него, питам?
Саймън бе обзет от жесток подтик да я накаже за това, че е налучкала интуитивно собствените му страхове, и сега ги подклаждаше и с нейната тревога.
— Ами аз… нямах намерение да ти го споменавам — изговори бавно, печелейки време да измисли подходяща легенда, — но май е имало някаква малка неприятност, като ги задигали. — Андрю и Пол спряха да ядат и зяпнаха. — Пребили някакъв охранител. Но това го научих, когато вече бе прекалено късно. Дано само не вдигнат наново шум по случая.
На Рут почти й спря дъхът. Равният му тон, спокойствието, с което говореше за насилието по време на обир, направо не бяха за вярване. Но пък обясняваха настроението, с което се беше прибрал; обясняваха всичко всъщност.