— Затова е и изключително важно никой да не споменава, че го имаме — каза Саймън.
Премести злобния си поглед поред върху тримата, да им внуши със силата на характера си какви опасности ги грозят.
— Ще мълчим — въздъхна Рут.
Бързодействащото й въображение вече си представяше как полицията пристига; как преглеждат компютъра; как арестуват Саймън и — обвинен несправедливо в нанасяне на тежка телесна повреда — го пъхат в затвора.
— Нали чухте баща си? — предупреди с тих глас, граничещ с шепот, синовете си. — Да не сте посмели да кажете някому, че имаме нов компютър.
— Всичко ще е наред — рече Саймън. — Няма страшно. Стига да си държите плювалниците затворени.
И пренесе вниманието си обратно върху мусаката. А очите на Рут прескачаха от единия й син на другия. Смълчан, уплашен, Пол си играеше с храната в чинията си.
Андрю обаче не вярваше на нито една бащина дума.
Лъжливо копеле шибано. Страшен кеф ти е да я плашиш.
След като се навечеряха, Саймън стана и каза:
— Я да видим сега дали тая проклетия изобщо бачка. Я ти — и посочи Пол — го извади и го сложи внимателно… внимателно, ти казвам… върху стойката. А ти — и посочи Андрю, — ти нали учиш компютри? Ти ще ми казваш какво да правя.
Саймън ги поведе към всекидневната. Андрю усещаше, че се мъчи да ги злепостави — я Пол, какъвто е дребен и притеснителен, да изтърве компютъра, я Андрю да сбърка в нещо. Зад тях, в кухнята, Рут раздигаше масата. Тя поне бе останала встрани от пътя на куршумите.
Андрю понечи да помогне на Пол да извади корпуса с твърдия диск.
— Остави го. И сам ще се оправи. Не е чак толкова изнежен! — скастри го Саймън.
Като по чудо, въпреки треперещите си ръце, Пол успя да го постави върху стойката без инцидент, после застана с отпуснати покрай тялото ръце точно на пътя на Саймън към компютъра.
— Махни се от пътя ми бе, тъп хуй смотан — викна му Саймън.
Пол набързо се скри зад дивана, да наблюдава оттам. Саймън грабна първия му попаднал кабел и се обърна към Андрю:
— Това къде да го завра?
В гъза си го наври, копеле мръсно.
— Подай ми го…
— Питам те аз къде да го завра, майка му стара! — изрева Саймън. — Ти учиш компютри — ти ми кажи къде!
Андрю се изви да погледне задната страна на компютъра; първо посочи на Саймън грешно място, но втория път случайно улучи.
Когато Рут се присъедини към тях във всекидневната, те бяха почти готови. Един бегъл поглед му стигна на Андрю да усети, че й се иска машината да не проработи, та Саймън да я замъкне някъде, нищо, че беше платил осемдесет лири за нея.
Саймън се настани пред монитора. След няколко безплодни опита загря, че на безжичната мишка й трябват батерии. И изпрати Пол на бегом да донесе такива от кухнята. А когато Пол се върна и му ги подаде, Саймън ги сграбчи от ръката му така, сякаш очакваше Пол да отдръпне своята внезапно и да го изненада.
С прехапан между долните зъби и устната му език, при което брадата му стърчеше смешно, Саймън превърна поставянето на батериите в цяло представление. Винаги правеше това лудо, грубиянско изражение като предупреждение, че е на границата да изтърве нервите си, че пада някъде дълбоко, където не може повече да отговаря за действията си. Андрю се помъчи да си представи какво щеше да стане, ако се махнеше и оставеше баща си сам да се бори, ако го лишеше от публиката, пред която обичаше да се помпа; и едва ли не усети как мишката го удря зад ухото в мига, в който във въображението си обърна гръб.
— Влизай ма, мамка ти!
И Саймън взе да издава онзи уникален за него нисък, животински звук, който бе в унисон с агресивно сбръчкано лице.
— Хххх… хххх… ПУТКА ТИ МАЙЧИНА! Я я̀ наври ти! Ти там! Ти поне имаш нежни женски пръстчета!
И Саймън запокити мишката и батериите в гърдите на Пол. А ръцете на Пол съвсем се разтрепериха, докато се мъчеше да натика малките цилиндърчета в гнездата им; най-сетне затвори с щракане капачката и подаде мишката на баща си.
— Благодаря ти, Полина.
Брадата на Саймън все още стърчеше по неандерталски. Той поначало се държеше така, сякаш неодушевените предмети се наговаряха да го дразнят. Отново постави мишката върху подложката.