— Горката Джоли — произнасяше мимоходом Викрам, докато й преглеждаше бележника.
И все пак предпочиташе бащиното безразличие пред майчиния гняв. Парминдер сякаш не можеше да си обясни, нито да възприеме факта, че е родила ненадарено дете. И посрещаше триумфално и най-малкия намек от някой учител, че Сухвиндер би могла да полага повече усилия.
— „Сухвиндер лесно се предава, а трябва да вярва повече в своите възможности.“ Чуваш ли, Сухвиндер? И учителката ти смята, че не се стараеш достатъчно!
По единствения предмет, по който Сухвиндер бе стигнала до второто ниво — информатиката, понеже Фатс Уол не беше в същия поток, та тя се осмеляваше сегиз-тогиз да вдигне ръка и да отговори на някой въпрос — Парминдер се бе изказала с пълно пренебрежение:
— Като знам по колко часа се мотаете из тоя интернет, очаквах да си стигнала вече до най-горното ниво.
На Сухвиндер изобщо не й бе минавало и през ум да спомене дори пред единия от родителите си за маймунското грухтене или за безконечните злобни изказвания на Стюарт Уол. Което щеше да е равносилно на признание, че и извън семейството се срещат хора, които я смятат за нестандартна и некадърна. На всичко отгоре Парминдер бе приятелка с майката на Стюарт Уол. Понякога Сухвиндер се чудеше защо Стюарт Уол не се стряска от връзката между майките им, но очевидно той не се притесняваше, че тя ще го издаде. За него тя бе отворена книга. Ясно му беше, че тя се бои, известна му бе и всяка най-лоша мисъл, която тя таеше относно себе си, и бе способен да артикулира всичко това за забавление на Андрю Прайс. По едно време взе да харесва Андрю Прайс, до момента, в който осъзна, че е непригодна да харесва когото и да било; и си даде сметка, че е смешна и странна.
Сухвиндер чу засилващите се гласове на баща й и Раджпал, които се качваха по стълбите. Смехът на Раджпал се извиси до кресчендо току пред вратата й.
— Късно стана — чу как извика майка й от спалнята. — Той трябваше вече да си е легнал, Викрам.
Гласът на Викрам се разнесе през вратата на Сухвиндер — съвсем наблизо, силен и топъл.
— Спиш ли, Джоли?
Този прякор, изпълнен с ирония, й беше останал от детството. На Джасвант викаха Джази, а на Сухвиндер — вечно хленчещото, нещастно, рядко усмихващо се бебе — Джоли, Веселушка.
— Не — викна в отговор Сухвиндер. — Току-що си легнах.
— Предполагам, че би ти било интересно да научиш, че брат ти…
Но стореното от Раджпал се изгуби сред шумния му протест и смеха му; чу как Викрам се отдалечава, продължавайки да се занася с Раджпал.
Сухвиндер зачака къщата да утихне. Вкопчила се бе в перспективата за единственото й утешение така, както би стискала спасителен пояс, и чакаше, чакаше всички да си легнат…
(И както чакаше, си спомни за онази неотдавнашна вечер, когато след края на тренировката цялата осморка се бе отправила в мрака към паркинга до канала. Човек толкова се уморяваше на тези тренировки. Болят те и ръцете, и коремните мускули, но болката бе приятна, чиста. След гребане винаги спеше хубаво. И точно тогава Кристъл, която вървеше най-отзад със Сухвиндер, я нарече тъпа факистанска кучка.
Ударът й дойде изневиделица. Поначало будалкането им бе съсредоточено върху господин Феърбрадър. Кристъл сигурно си мислеше, че говори смешки. Обичаше да използва „факинг“ вместо „много“ и като че не виждаше никаква разлика между двете прилагателни. И сега я нарече „факи“ така, както би я нарекла „заспа“ или „задръстена“. Сухвиндер усети как кожата на лицето й се смъкна и как в нещо парещо се смъкна в стомаха й.
— Какво? Какво каза?
Господин Феърбрадър се бе извъртял рязко с лице към Кристъл. За пръв път го виждаха толкова ядосан.
— Нищо не съм казала — отвърна Кристъл, полустресната, полупредизвикателна. — Занасях се само. И тя знае, че беше шега. Нали знаеш? — обърна се тя към Сухвиндер, която измърмори малодушно, че знаела.
— Да не съм те чул повече да използваш тази дума.
На всички им беше известно, че той имаше определена слабост към Кристъл. И че беше плащал от джоба си разходите й за някои от пътуванията им. И че никой не се смееше по-силно от него на шегите на Кристъл, а тя можеше да е много смешна.
Продължиха по пътя си, но всички бяха като попарени. Сухвиндер не смееше да погледне Кристъл; както винаги, изпитваше чувство за вина.
Почти бяха стигнали до микробуса, когато Кристъл й каза, но толкова тихо, че и господин Феърбрадър не можа да я чуе: