Най-свястното палто на Теса Уол, от сив вълнен плат, толкова й беше отесняло около отворите за ръкавите, че не й позволяваше да вдигне ръце по-високо от гърдите си. Застанала до сина си от едната страна на черковната алея, тя разменяше тъжни усмивчици и помахваше на стари познати, като същевременно не преставаше да спори с Фатс през устни, чиито движения се надяваше да са невидими.
— За бога, Стю. Та той беше най-добрият приятел на баща ти. Поне веднъж в живота си прояви известно благоприличие.
— Добре де, що никой не ме предупреди, че ще трае толкова дълго, мама му стара. Нали ми обеща, че до единайсе и половина ще е свършило.
— Недей да псуваш. Казах, че ще тръгнем от „Архангел Михаил“ към единайсет и трийсет…
— А пък аз реших, че тогава ще свърши, нали? И си натупах среща с Арф.
— Длъжен си да дойдеш на самото погребение. Все пак баща ти е един от хората, които ще носят ковчега! Обади се на Арф и отложи срещата си за утре.
— Да, ама той утре е зает. Пък и не си нося мобифона. Гнездото ми е забранил да го нося на черква.
— Престани да наричаш баща си Гнездото! А на Арф можеш да се обадиш и от моя — бръкна в джоба си Теса.
— Не му помня наизуст номера — излъга най-хладнокръвно Фатс.
Предната вечер Теса и Колин вечеряха без Фатс, който беше отишъл с колелото си у Андрюви да работели заедно по някакво задание по английски. Така поне Фатс каза на майка си, а Теса се направи, че му вярва. И за нея беше по-изгодно Фатс да го няма, че да не разстройва Колин.
Добре поне, че си беше облякъл новия костюм, който му купи от Ярвил. Още в третия магазин й писна: каквото и да облечеше, приличаше на бостанско плашило с тромавата си, непохватна стойка, а тя по някое време се ядоса, че май нарочно го прави; че ако пожелаеше, можеше да изпълни костюма и с усещането, че му става.
— Шшшт! — изшътка му Теса превантивно.
Фатс изобщо не говореше, но към тях се приближаваше Колин, повел семейство Джаванда; в дълбоката си печал, изглежда, бе объркал ролята на носещ ковчега с тази на разпоредител, та се навърташе около портата и посрещаше новодошлите. Сарито на Парминдер я правеше да изглежда мрачна и неприветлива пред вървящите по петите й деца; в тъмния си костюм Викрам имаше вид на филмова звезда.
На няколко метра от вратата на черквата Саманта Молисън стоеше в очакване до съпруга си, хвърляше по някой поглед на яркото млечнобяло небе и се ядосваше, че толкова много слънчева светлина се губи над високата облачност. Отказваше да помръдне от твърдата настилка на алеята и не я интересуваше на колко възрастни дами им се налагаше да охладят глезените си, като я заобикалят по тревата; острите токчета на лачените й обувки току-виж потънали в меката пръст и се оцапали и окаляли.
Когато ги поздравяха разни познати, Майлс и Саманта отвръщаха най-любезно, но не разговаряха помежду си. Предната вечер се бяха скарали. Неколцина попитаха какво правят Лекси и Либи, които обикновено се прибираха за уикендите, но и двете момичета бяха останали да преспят у свои приятелки. Саманта много добре знаеше колко съжалява Майлс за отсъствието им; умираше да играе ролята на глава на семейство пред хората. Току-виж, помисли си с особено приятен изблик на бяс, я поканил с дъщерите им да позират на снимка за предизборните му листовки. Де да има този късмет — много хубаво ще му обясни какво точно мисли за идеята му.
Освен това долавяше и изненадата му от многолюдното присъствие, и съжалението му, че не играе централна роля в предстоящото опело; каква по-идеална възможност да започне потайно кампанията си за мястото на Бари в съвета пред толкова многобройна по неволя публика. Саманта си взе наум бележка да му подметне саркастично при първи подходящ случай за пропуснатата възможност.
— Гавин! — подвикна Майлс при вида на познатата руса, сплескана глава.
— А, Майлс! Здрасти. Здравей, Сам.
Новата черна вратовръзка на Гавин блестеше на фона на бялата му риза. Под светлите му очи личаха лилави торбички. Саманта се приведе напред на пръсти, така че всякакъв отказ от негова страна да я целуне по бузата и да вдъхне мускусния й парфюм щеше да е проява на невъзпитаност.