Централният проход на „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе изцяло застлан с тъмносиня пътека. По сводестия таван блещукаха златни звезди; провисналите лампи се отразяваха в многобройните медни паметни плочи. Стъклописите бяха със сложен дизайн и зашеметяващи краски. По средата на нефа, от дясната му страна, самият архангел Михаил, в сребърни рицарски доспехи, гледаше отвисоко от най-големия прозорец. Небесносините криле израстваха направо от раменете му; с една ръка държеше вдигнат меч, а с другата — златни везни. С един от обутите му в сандали нозе бе застъпил гърчещия се сатана с прилепови крила, който беше тъмносив на цвят и се мъчеше да се изправи. Лицето на архангела изразяваше пълно спокойствие.
Хауърд спря, щом се изравни с архангел Михаил, и посочи на свитата си да заемат пейката вляво; Викрам тръгна надясно по противоположната редица. Застаналият твърдо на тъмносинята пътека Хауърд изчака да се източат покрай него и останалите Молисънови с Морийн, а специално на Парминдер каза:
— Лоша работа. Това с Бари. Ужасен шок.
— Да — отвърна му тя, изпълнена с омраза.
— Винаги съм имал чувството, че тези рокли са страшно удобни. Прав ли съм? — добави и кимна по посока на сарито й.
Тя не отговори, а зае мястото си до Джасвант. И Хауърд седна, но така, че да образува с тялото си мощна тапа, покрай която никой друг не можеше да се промъкне по редицата им.
Шърли бе приковала благоприлично поглед в коленете си и бе сплела пръсти явно за молитва, но всъщност размишляваше върху кратката размяна за сарито между Хауърд и Парминдер. Шърли принадлежеше към онази част на Пагфърд, която негласно съжаляваше, че „Старият дом на свещеника“, построен много, много отдавна, за да приютява консервативен англикански викарий с тлъсти бакенбарди и прислужничка с колосана престилка, сега се обитаваше от семейство индуси (Шърли така и не бе успяла да схване точно към коя религия принадлежи семейство Джаванда). Но бе стопроцентово убедена, че ако двамата с Хауърд попаднат в храма, джамията или каквото му викат там на мястото, в което Джавандите се молят, несъмнено щяха да ги накарат да си покрият главите, да си събуят обувките и кой знае какво още, за да не стане скандал. А същото време никой не пречеше на Парминдер да се перчи по сари в черквата им. Не че Парминдер си нямаше нормални дрехи — напротив, всеки ден ходеше с тях на работа. Ако нещо я жегваше, то бе тъкмо този двоен стандарт — липсата на всякакъв усет, че може би проявява неуважение към тяхната религия, а оттам — и към самия Бари Феърбрадър, към когото уж хранела най-топли чувства.
Шърли разплете пръстите на ръцете си, вдигна глава и посвети цялото си внимание на облеклото на онези, които минаваха покрай нея, а така също и на размера и броя на донесените венци. Едни от тях бяха облегнати върху парапета за приемане на причастието. Откри с поглед поднесения от съвета, парите за който бяха събрани по нейна и на Хауърд инициатива. Беше голям, кръгъл, традиционен венец от бели и сини цветя — цветовете на герба на Пагфърд. Но и техните цветя, и всички останали венци бяха засенчени от лодъчно весло в естествена големина, изработено от бронзови хризантеми, поднесено от момичешкия екипаж.
Сухвиндер се извърна на мястото си да види Лорен, чиято майка — собственичка на цветарски магазин, бе изплела веслото; искаше с мимика да й каже, че го е харесала, но не успя да открие момичето в гъстата тълпа. Сухвиндер бе обзета от скръбна гордост, че е от тях, особено след като забеляза как прииждащите си го сочеха едни на други, преди да заемат местата си. Парите бяха дали пет от осемте момичета в екипажа. Лорен вече бе разказала на Сухвиндер как успяла през обедната почивка да издири Кристъл Уидън и се подложила на подигравките на приятелките на Кристъл, които седели на ниския зид до магазинчето за вестници и пушели. Лорен попитала Кристъл дали не желае да се включи, Кристъл рекла: „Абе включи ме там“, но после никакви пари не дала, затова и името й липсваше върху картичката. А доколкото можеше да види Сухвиндер, Кристъл не бе дошла и на погребението.
Сухвиндер усещаше вътрешностите си като оловни, но постоянната болка от лявата й ръка, съчетана с пронизващите я остри стрели, щом я мръднеше, неутрализираха чувството за тежест, пък и заплашително гледащият я Фатс Уол с черния му костюм не се виждаше никакъв. Погледите им не се бяха срещнали през краткия престой на двете семейства в черковния двор; очевидно родителското присъствие му действаше въздържащо по същия начин, по който понякога му се отразяваше и присъствието на Андрю Прайс.