В продължение на две разтреперани секунди Гавин бе обзет от колебание. Парминдер усети, че не му е ясно къде точно следва да отиде, при което не му оставаше друго, освен да се върне обратно по пътеката пред очите на триста души. Но, изглежда, Мери му бе направила някакъв знак, понеже той, пламнал от притеснение, се шмугна и приседна до майката на Бари на първия ред. Парминдер бе разговаряла с Гавин един-единствен път, когато се бе наложило да го лекува от хламидия. Оттогава той избягваше да среща погледа й.
Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки…
Свещеникът май не се вълнуваше от смисъла на леещите се от устата му слова, а само от собственото си изпълнение, което бе напевно-ритмично. Стилът му бе познат на Парминдер — години наред бе присъствала на коледните песнопения с другите родители от „Сейнт Томас“. Дългото им запознанство обаче не я беше примирило с бледоликия войнствен архангел, който се блещеше отгоре й, нито с всичката тази тъмна ламперия, твърдите пейки, несвойствения олтар с обсипания със скъпоценни камъни златен кръст, нито с протяжните химни, които й се струваха смразяващи и разстройващи.
Затова отклони вниманието си от самоцелното припяване на свещеника и пак се замисли за баща си. Видяла го бе през кухненския прозорец — паднал по лице, оставил транзистора да дъни от покрива на заешката къщурка. Лежал бе там най-малко два часа — време, през което тя с майка й и сестрите й браузваха онлайн каталога на „Топ-шоп“. И досега усещаше бащиното рамо под нагрятата от слънцето риза и как го разтърсваше: Татиии, татиии…
Разпръснаха праха на Даршан над тъжната бирмингамска рекичка Рия. Парминдер и до днес помнеше матовия глинест цвят на повърхността й през онзи мрачен юнски ден и дирята от бели и сиви прашинки, които отнасяше със себе си.
Органът се пробуди с въздишка и Парминдер, заедно с всички останали, се изправи. Мярна за миг златисторижите тилове на Ниъх и Шевон — и тя беше на техните години, когато й отнеха таткото. Някаква нежност заля Парминдер, една ужасна болка и объркано желание да ги прегърне и да им каже, че знае и че ги разбира…
Гавин усети, че пискливото гласче иде от техния ред — гласът на малкото синче на Бари още не беше мутирал. И знаеше, че молитвеният химн е бил подбран от Деклън. Поредният потискащ детайл от опелото, който Мери бе счела за необходимо да сподели с него.
А самото опело се бе оказало още по-страшно мъчение, отколкото беше предполагал. Струваше му се, че щеше да е доста по-добре, ако ковчегът беше дървен — през тънката плетка бе доловил ужасно, вътрешно усещане за положеното вътре тяло на Бари; материалната му тежест го беше шокирала. Всички тези самодоволно наблюдаващи минаването му по пътеката хора — даваха ли си изобщо сметка какво всъщност носи той?
После бе дошъл онзи отвратителен момент, в който бе осъзнал, че никой не му пази място и че ще трябва да извърви обратно вече изминатия път под всички тези втренчени погледи, за да се скрие сред правостоящите най-отзад… а вместо това се видя принуден да седне на първия ред, ужасно оголен. Все едно седеше на първата седалка на влакче на ужасите и понасяше ударите на всеки ужасен завой и залитане.
Седнал там, само на метър-два от слънчогледа на Шевон — голям, колкото капак на тенджера посред огромен букет от жълти фрезии и хемерокалиси — изведнъж съжали, че не е дошъл с Кей; невероятно, но тъкмо това си помисли. Щеше да намери утеха в присъствието на някой, който е на негова страна; някой, който просто би му запазил място. Изобщо не си беше представил какво жалко копеле ще е, ако се появи сам.
Химнът свърши. Отпред излезе за кратко слово по-големият брат на Бари. Гавин направо не можеше да си представи откъде онзи намира сили да говори с трупа на Бари буквално в краката му под слънчогледа (отглеждан от семе в продължение на месеци); нито как може Мери да седи така смълчана, с приведена глава, очевидно загледана в сплетените в скута й ръце. И Гавин се напъна да си изгради и той активно свой вътрешен защитен вал, че да разреди ефекта от хвалебственото слово.
След малко ще вземе да разправя за това, как Бари се запознал с Мери, само първо да мине тая част за щастливото им детство, щуротиите им, давай, давай… карай по-живичко…
После ще сложат Бари обратно в катафалката и ще го откарат чак в Ярвил да го погребат в тамошното гробище, тъй като тесният гробищен парцел на „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе обявен за напълнен докрай още преди цели двайсет години. И Гавин си представи как спускат в гроба плетения от върбови пръчки ковчег пред очите на цялата тази тълпа. В сравнение с това внасянето и изнасянето от черквата щяха да му се сторят детска играчка…