Третата купчинка оформи от други четири писма, също така от очаквани източници: професионалните жалващи се пагфърдци, вечно недоволни и подозрителни, доколкото ги познаваше Хауърд, вечно пишещи писма до редакцията на „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Всеки един бе вманиачен по определен не особено ясен местен спорен въпрос и смяташе себе си за „обективно разсъждаващ“; сто на сто, ако изберяха Майлс, те първи щяха да писнат против „семействеността“, но пък бяха и сред най-заклетите противници на „Фийлдс“ сред гражданството.
Постави по едно от последните две писма върху всяка длан и ги претегли. Едното бе от някаква съвсем непозната жена, която твърдеше (но Хауърд не приемаше нищо на доверие), че работи в клиниката по наркомании „Белчапъл“ (самият факт, че се беше писала „г-ца“, му внушаваше, че казва истината). След известно колебание постави и него върху формулярите на Гнездото Уол.
Последното писмо — без подпис, натракано на текстообработваща машина, призоваваше с абсолютно непремерени изрази за провеждането на избори. Купищата правописни грешки също издаваха колко е бързал авторът му. Писмото възхваляваше добродетелите на Бари Феърбрадър, но и заклеймяваше поименно Майлс като „непотходяш замесник“. Което наведе Хауърд към въпроса, да не вземе това лице да се окаже някой недоволен клиент на Майлс, който да го изложи пред хората. Човек все пак трябва да е подготвен и за такива потенциални опасности. В същото време Хауърд не беше убеден, че при тази анонимност писмото можеше да мине за глас в полза на провеждането на избори. И в този ред на мисли го напъха в малкия шредер върху бюрото си — коледен подарък от Шърли.
II
Пагфърдската адвокатска кантора „Едуард Колинс енд Ко“ се помещаваше на горния етаж на долепена тухлена къща, на чийто приземен етаж имаше магазин за оптика. Създадената от покойния Едуард Колинс фирма се състоеше от двама души: Гавин Хюс — щатен съдружник, с един-единствен прозорец в офиса си, и Майлс Молисън — съсобственик, с два прозореца. Имаха и обща секретарка — двайсет и осем годишна, неомъжена, с неособена външност, но с хубава фигура. Шона се смееше прекалено дълго на всички шеги на Майлс, а към Гавин се отнасяше с покровителство, което граничеше с обидното.
В един часа в петъка след погребението на Бари Феърбрадър Майлс почука на вратата на Гавин и влезе, без да дочака да го поканят. Завари съдружника си загледан през опръсканото от дъжда стъкло в тъмносивия небосвод.
— Ще прескоча да хапна някъде наблизо — рече Майлс. — Ако Люси Бевън случайно подрани, бъди така добър да й кажеш, че ще се върна в два. Шона излезе.
— Ще й кажа — отвърна Гавин.
— Да не е станало нещо?
— Мери се обади. Появила се някаква спънка със застраховката „Живот“ на Бари. Има нужда от моята помощ.
— Нали ще се оправиш сам? Или ме изчакай да се върна в два.
Майлс навлече балтона си, изтича надолу по стръмното стълбище и тръгна забързано към площада по измитата от дъжда уличка. Кратковременното разкъсване на облачността позволи на слънцето да огрее лъсналия паметник на загиналите във войните и провесените кошници. Пресичайки делово площада по посока на „Молисън енд Лоу“, Майлс изпита прилив на атавистична гордост по адрес на тази истинска пагфърдска институция, на този класически търговски център; гордост, която, вместо да отслабва заради обичайната близост, напротив — все повече се задълбочаваше и зрееше.
Майлс отвори входната врата и звънчето издрънча. Налице бе нещо като обеден час „пик“ — на щанда чакаха на опашка осем души, а Хауърд, в търговската си ливрея, с бляскащи по ловджийската шапка изкуствени рибарски мухи, бе отприщил дар словото си докрай.
— … и четвъртинка черни маслинки за теб, Розмари. Нещо друго? Нищо друго за Розмари… Всичко осем лири шейсет и два пенса — смятай го за кръгло осем лири, скъпа, в името на нашето дългогодишно плодотворно познанство…
Кикот и благодарности; стърженето и звучното затваряне на касовото чекмедже.
— Ха, кого виждам? Моя адвокат, който е дошъл да ме навести — прогърмя Хауърд, смигна и взе да се радва на Майлс над главите на опашката. — Изчакайте ме отзад в офиса, ако обичате, сър, а аз обещавам да не кажа в това време нищо подсъдно пред госпожа Хаусън…
Майлс се усмихна на дамите на средна възраст, които му отвърнаха с възторжени кимания. Висок, с гъста, късо подстригана побеляваща коса, с прикрито от тъмния балтон шкембе, Майлс бе сравнително привлекателно допълнение към ръчно месените печива и местните сирена. Проправи си внимателно път между отрупаните с вкусотии масички и се спря пред голямата арка, избита между гастронома и бившия магазин за обувки, която за пръв път бе лишена от найлоновото си покривало. На две опрени едно в друго точно под арката рекламни пана Морийн (Майлс разпозна почерка й) бе написала: Вход забранен. Предстоящо откриване… „Медният чайник“. Майлс надникна в почистеното празно помещение, което в най-скоро време щеше да се превърне в най-новото и най-хубавото пагфърдско кафе: стените бяха измазани и боядисани, а подът беше постлан с лакирано черно дюшеме.