— Няма да повярваш — каза тя, — но днес следобед срещнах Саманта Молисън.
Гавин рязко се извърна; изобщо не очакваше Кей да знае дори как изглежда Саманта Молисън.
— Току пред гастронома на площада; влизах, за да купя това нещо — поясни Кей и чукна с нокът бутилката пред себе си. — А тя ме попита аз ли съм гаджето на Гавин.
Каза го лукаво, а всъщност се зарадва на избора на думи от страна на Саманта; олекна й от мисълта, че явно Гавин така я представя пред приятелите си.
— И ти какво каза?
— Ами казах… казах „да“.
Изражението й бе унило. Гавин изобщо не възнамеряваше да зададе по такъв агресивен начин въпроса си. Но какво ли не би дал да предотврати всякаква среща между Кей и Саманта.
— Както и да е — продължи Кей леко наострена, — покани ни на вечеря идния петък.
— Е, само това ми липсваше — рече ядно Гавин.
Веселото настроение на Кей значително се изпари.
— Проблем ли има някакъв?
— А, нищо… Нищо — отвърна той и продължи да ръчка врящите спагети. — Ако трябва да съм честен, стига ми това, че го гледам Майлс по цял ден в службата.
Точно от това се боеше най-много — че тя ще успее да се провре като червейче дотам, че да станат „Гавин и Кей“, с общ за двама им обществен кръг, та да става все по-трудно да може да я заличи от живота си. Как успя да се докара дотук? Как можа да й позволи да се пренесе в града? Гневът към себе си лесно се преобразуваше в гняв към нея. Какво й пречи да осъзнае колко малко се нуждае той от нея и да му се махне от главата, без да го принуждава да прибягва до мръсни номера? Изсипа спагетите в гевгир над мивката и изпсува полугласно капките вряла вода, които го опръскаха.
— В такъв случай се обади на Майлс и Саманта и им кажи, че няма да можем — предложи Кей.
Тонът й се беше втвърдил. А дълбоко вкорененият навик на Гавин му подсказа да отклони надвисналия конфликт, пък после — бъдещето ще реши.
— Не, не — каза и взе да попива опръсканата си риза с кухненска кърпа. — Няма страшно. Ще отидем. Защо да не отидем.
Но с неприкритата си липса на ентусиазъм все пак се опита да маркира отметка, към която да се върне някога при нужда. Много добре знаеше, че не ми се ходи. И не, изобщо не прекарах приятно. И не желая втори път да ходим.
В продължение на няколко минути се храниха, без да си проговорят. Гавин се притесняваше, че пак ще се сдърпат и че Кей ще го принуди да обсъждат наново принципни въпроси. Затърси из мозъка си някаква тема за разговор и накрая й заприказва за Мери Феърбрадър и компанията, издала застраховката „Живот“.
— Абсолютни гадове са — каза. — Имал е солидна застраховка, но тия копелета, адвокатите им, търсят поводи да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не бил направил пълно оповестяване.
— В смисъл?
— В смисъл, че имал чичо, който също бил починал от аневризма. Мери се кълне, че Бари го бил съобщил на застрахователния агент, когато сключвал полицата, но в бележките на онзи нищо не пишело. Вероятно агентът просто не е знаел, че е генетична заложеност. А между нас казано, и аз не знаех, че Бари…
Нещо в гласа му се пречупи. Ужасѐн и притеснен, Гавин наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото му и не щеше да помръдне. Краката на стола на Кей остъргаха пода; той се надяваше, че е тръгнала към банята, но в един миг усети как обгръща раменете му с ръце и го придърпва към себе си. И без да се замисли, той също я прегърна с едната си ръка.
Приятно му бе да е прегърнат. Защо не можеше и цялата им връзка да се сведе до прости, безмълвни утешителни жестове? Защо им е било на хората изобщо да се учат да говорят?
Беше накапал със сопол гърба на джемпъра й.
— Извинявай — изрече глухо и го обърса със салфетката си.
Отдръпна се от прегръдката й и си издуха носа. А тя придърпа стола си до неговия и положи длан върху ръката му. Толкова по̀ я харесваше, когато не му говореше, а само чертите й бяха меки и загрижени, като в момента.
— И досега не мога… той беше такъв добър човек — каза той. — Бари. Много свестен беше.
— Да. Всички това казват — потвърди Кей.
Така и не й беше дал възможност да се запознае с тоя прочут Бари Феърбрадър, но бе заинтригувана от изявата на емоции от страна на Гавин, а и от човека, който ги бе предизвикал.